Отзиви за книгата

~ ~ Автобиография на любовта ~ ~

Авторът

Кой как и защо ( или как бе приета книгата от споменати, възхвалени и засегнати )?

Благодарности преди “Пулицер” церемонията.

Защо написах тази книга?
     “Какво се случи един ден? Дали струните на душата ми са така настроени, че вместо да ръждясат от наслоения с годините прах, след спонтанен повей от забравените времена, те издадоха неочакван звук на събуждане? Откъде долетя този повей? Може би от срещите ни с Димо, в едно закътано столично заведение? … Може би полъха долетя от едно отдавна планирано събиране на членовете на "клуб Карапетров” – на съотборниците от златния лекоатлетически отбор на “Локомотив”? … Напразно търся причините. Истината бе налице - преди близо година аз почувствах, че незавършеността на моето минало витае във въздуха.”
      Това е цитат от моята “Автобиография на любовта”. С тези мисли се опитах да обясня, най-вече на себе си, защо през късното лято на 2003 година ненадейно се захванах с неочаквана и за мен задача. Защо изненадах всички, които ме познават от днешните ми дни. Които ме знаят като улегнал търговец говорещ за пари, за сделки и само понякога за футбол, хубава музика и екскурзии. Дали успях – не знам. Но може би имаше още причини, накарали ме да хвана химикалката единадесет години след последното написано от мен стихотворение. Ще спомена някои от тях.
      Ще започна с може би най-важната. Неочаквано хрумналата ми идеята ме обзе изцяло. Разбрах, че с удоволствие ще направя тази разходка в миналото. С удоволствие ще си спомня за всички тези мигове и срещи, за изпитаните болки и радости. В настоящето, през тези повече от десет години, работата дотолкова ме бе погълнала, че имах минимален достъп до по-различни и поетични изживявания. Честно казано – усещах, че “закърнявам”! Ето защо разказът за моето миналото, бе един протест към самия себе си и към живота, който сега живея, едно напомняне към мен и припомняне за всички около мен, че не винаги сам бил такъв. Че преди време е имало един, по-романтичен и истински Иван.
      И тук стигам, може би до най-важното. Преди години, младежки амбициран, винаги съм си мислил, че ще оставя нещо след себе си. За стихосбирка не съм мечтал, стихове пишех единствено налегнат от прекрасни или тъжни чувства. Но последваха амбиции за следа в математиката, в инженерството, за гениални софтуерни разработки. Идеи, идеи, но попаднали в неподходящо време. До болка материално. Животът ме поведе по други пътеки. И аз винаги си разпилявах таланта. С годините тези амбиции съвсем изгаснаха. Нима след мен няма да остане нищо? Труден, философски въпрос. На времето обичахме да търсим отговори на подобни въпроси. И ето сега, тази книжка ми дава възможност – все пак да оставя някаква следа. Нека книгата ми да е хвърлен камък, от мен за след мен. Много идеи съм имал през детството, през хубавите младежки години. Малко съм изпълнил. Може би бе време точно в тази да успея.
      Суетност? Навярно? Но не е ли по-добре моите деца, внуци и правнуци да ме запомнят с тази аматьорска книжка, отколкото със способностите ми да продам краставички на стар краставичар, оставяйки го с убеждението за неговото величие.

Кой как и защо ( или как бе приета книгата от споменати, възхвалени и засегнати )?
     Какво още мога да кажа. Реших и написах книгата за най-вълнуващото от своето минало. И още преди да види бял свят тя ми се отблагодари богато. По време на работата не само в мислите, но понякога и в своите действия аз успявах да се върна в миналото. Интересни срещи, неочаквани разговори – това бяха само част от съпътстващи и последвали емоции. И завършил своята литературна авантюра, с надежда очаквах да чуя различни мнения за написаното. Не само от непредубедения читател. Най-вече от “засегнатите” - от героините, приятелите и други споменати накратко или по-изчерпателно. Защото – ще си призная – никъде и никога не попитах - мога ли да пиша за нея или него, за пикантни събития от личния живот. Разчитах на изненадата. Да впечатля едни. Разбирах, че други ще изпитат леко раздразнение, може би ще настроя срещу себе си някого.
      Така и се получи. Срещнах очаквани и неочаквани мнения. Докоснах се до незабравима, приятна тръпка от прочетеното – може би там където възлагах по-скромни надежди. Отново открих кога, с кого и защо съм изживял най-голямото си щастие. Срещнах и неразбиране, укор и подозрение – защо ли там където очаквах съвсем различни емоции. Понякога е трудно, за който и да е, да отвори сърцето си и да допусне в него частица красота и романтика. Да избяга за секунда от действителността, за да успее да се почувства горд със себе си. Или може би аз не направих необходимото, по най-верния начин за да покажа истината. Продължих напред. Изживях вълнуващи срещи – с надълго описвани и със споменати само на ред героини. Някои още не съм открил – ще дойде и “тяхното време”. Развълнуван и приятно изненадан бях от реакцията на моя бивш треньор, с когото в миналото не бяхме в добри отношения, а днес написаното от мен не успя да прекърши нашите съвсем нормални срещи. Той ме разбра – успя да прозре, че разказът е за моето минало. Друг, бивш съотборник не го стори и усетих неговата обида. Може би с право – някъде бях прекалено язвителен, краен в оценките, може би и в думите си. Все още не съм срещнал никой от често цитираните приятелчета от локомотивския тепих. И навярно затова се радвам на цветущо здраве. Подсказано ми бе, че към част от тях съм бил несправедлив. Нали те и техните приятелки бяха най-обикновени съученици в спортното училище. За жалост не ще успея да поднеса извиненията си. Извинения от Иван на осемнайсет, защото аз описах единствено неговите неволи и радости.
      Това е! Разходката в миналото свърши. Разбран или не, аз знам, че тези, на които държа, за които писах с припомнени чувства, с възхвала, с радост, че ги е имало, или че днес са мои приятели – всички те ще ме разберат. Без изключение. Рано или късно. И са доволни, или един ден ще бъдат доволни на посветения им разказ.

Благодарности преди “Пулицер” церемонията.

Естествено, не мога да мина без традиционните благодарности, защото наистина има кого да назова и го правя с най-голямо удоволствие и искрени чувства.
На първо място искам да благодаря на едно момиче, без чиято благословия написването на моя роман щеше да бъде абсолютно невъзможно. Искам да благодаря на моята прекрасна съпруга Тони. За това, че тя надрасна предрасъдаци и нашето балканско мислене. За това, че ми позволи този флирт в друго време и пространство. За това, че всяка написана страница – беше два или четири часа, в които аз бях далеч духом от семейното огнище. И още за нещо искам да й благодаря – за това, че успя да ме разбере. Да осъзнае, че тези разкази,за моето минало не са престъпление. Да се убеди, че щом съм успял да обичам един път, след време и втори път, не по-слабо

от първия, значи съм способен да го направя отново. Често ме питаха как така Тони ми позволи да пиша за други момичета. Явно съм успял да й дам достатъчно доказателства, че говоря само за своето минало. И когато тя прочeте разказа за Венетка, единственото, което ми каза, бе че желае да се запознала с това момиче, по което толкова съм страдал преди време. Че желае да я поканя на представянето на книгата. Не случайно аз имам прекрасно семейство и съпруга, на която съм страшно благодарен, че ми позволи да напиша тази книга.
     Благодаря ти Тони!
     Не мога да не продължа със сина ми Любо. Всичко казано по-горе важи и за него. Доверието е най-важното в едно семейство. Но Любо не само ме разбра. Тай ми оказа помощ в трудни моменти. В дизайна, при изготвяне на клипа за представянето на книгата. С Любо често говорехме за случки от миналото на баща му. И в тези разговори аз забелязах, че той не е само читател и мой син, той е и мой приятел.
     Благодаря ти Любо!
     Когато някой като мен порасне престъпно и реши за кратко да се върне в един по-различен, по-красив и романтичен свят – то този някой се нуждае от подкрепа. Много бяха въпросите, много бяха упреците. Но един, единствен човек от първия до последния ден бе част от моята идея и от борбата ми за осъществяването й. Този човек е сестра ми Оля. В напътствията, в дискусиите, във всеки разговор аз усещах нейната подкрепа. И с радост долових, че съм разбран, че не съм сам. Че тя се радва на това, което правя. Невероятна бе нейната подкрепа. Дори и в дните, след като книгата видя бял свят.
     Благодаря ти Оля!
     Добре – реших да пиша. Но как да го направя? Попаднах в непознати води. На пръсти се броят дори книгите, които съм прочел през последните няколко години. Какво би се получило с написаното без вещата помощ на професионалист. Без напътствията на моя приятел Мишо. Без неговата редакция, която не се изразяваше само в поправка на смислови и правописни грешки. Неговия стил, неговото виждане върху начина на писане, върху цялостната визия на книгата ми помогнаха в ранен етап да открия много слабости, залитания и излишно бягство от основната тема. Без Мишо “Автобиография на любовта” не би била, това което е днес.
     Благодаря ти Мишо!
     Многократно споменах, че написах книга за любовта, радостите и неволите на моя събрат от друго време и пространство. Естествено през цялото време аз гледах с неговите очи. И ето как ми се наложи да изказвам понякога много тежки думи за един човек, с който днес понякога се виждаме и зад няколко бири си припомняме каква магия е била атлетиката и за двама ни. Става дума за моя треньор – Карапетров. Тежък и разрушителен бе конфликтът ни нявга. И аз нямах избор – пресъздадох го наедно с моята позиция през онези дни. С думи взети от писмата ми, от запазените мемоари. Когато дадох книга на Карапетров, аз се опитах да му обясня всичко това, но го направих с опасение дали ще бъда разбран. И ето, че още на следващия ден с радост открих, че тренера ме е разбрал, че не съм загубил нормалните си отношения с него. “Иване ти успя да ме върнеш в онова хубаво време. В миналото.” Това бяха неговите думи.
     Благодаря ти тренер!
    Няма да пропусна героините от моя роман. Споменатите на страничка или на трийсет момичета. Елена – символът на моето детство. Светла Терзийска, защо ли толкоз накратко се сетих за нея? Даниела – чудя се – успях ли да пресъздам достатъчно точно, че тя бе мечтата и момичето за повече от пет години? Весето – атлетката, която тъй нехайно пропуснах. Ваня – успяла само за десет дена да ми припомни какво е истинска страст. Светла – най-реалната взаимност, момичето, което никога не ще забравя.
     Благодаря ви прекрасни момичета!
     Стигнах и до кулминацията. Защото въпреки всичко написано в тези четиристотин страници - аз не мога да не се обърна към две по-специални момичета. Към най-мечтаните. Венетка и Николета. Главните героини на моето минало. Тук думите са излишни. Всичките те вече са казани. Едната нарекох – “дете, богиня”, другата “русалка”, “сирена”, “моя Зайо”. Обичах ги искрено, безотказно, с цялата моя същност. И въпреки, че това са чувства от моето минало, не мога да не им благодаря. За това, че ги имаше, за това, че притежаваха тази магия, която осмисли живота ми. Да благодаря и на техните двойнички от днешното време. С надежда, че ще останат с най-добри чувства към посветените им разкази.
     Благодаря ти Венета! Благодаря ти Ники!

~ ~ Автобиография на любовта ~ ~

Михаил Кръстанов

Автобиография на любовта

(поздравление по случай представяне на книгата)

      Тази книга не е чиста проба автобиография - да речем онази на Джакомо Казанова, нито е дневникът на Дон Жуан или на Киркегоровия прелъстител, не е и “Записки по българските въстания”, не е “Българи от старо време”, нито е роман като “Тайфуни с нежни имена”, макар нежните имена тук да присъстват не като природни фурии, а като морски русалки, тя не е “Любов по време на холера” или “Сто години самота”. Въпреки че в нея е силно застъпен епистоларният жанр ( т.е. литература чрез писма ) - тя не попада и в тази сфера. Ако я наречем фрагментиран обзор на всичко гореспоменато, също няма да сме точни. Истината е, че тази книга не попада в нито един от изброените жанрове и точно това я прави оригинална, непредсказуема и нерамкирана.
     “Автобиография на любовта” е своеобразен цикъл от избрани спомени, създаден от емоционалното и на моменти свръхчувствително перо на автора, който живее в различен свят, съхранен от съвременната инвазия на фалшиви копнежи, недопремерени страсти, животински нагони, фройдистки анализи или така наречените първични инстинкти. Тази книга ухае на любов - чиста, съхранена и недосегаема за жадните за плътски удоволствия. Тук съзерцателното начало на любовта е водещият фактор - без пристрастия, без егоизъм, може би с известна доза романтизъм, но кой ще опровергае романтизма като водещо звено за всички духовни помисли. Шумоленето на вятъра, уханието на трева и бор в планината, морският бриз, плуването към безкрая, мостът на въздишките, плачещите над реката върби. Созопол, Несебър, плажове, дюни, тревненски сняг, мелнишко вино, звън на китара и ехо на кънтри - това е същината, която съхранява спомените, а понякога им предава и нов смисъл - сърфирането по миговете преживяни с любимата, приятелите и с онова вътрешно усещане за тъжното щастие по красивото отлитнало време. ...
     Въпреки, че в тази книга се говори за любов, отделните глави са разнообразни и преплетени с персонажи, случки, запознанства - даващи едно преплитане между трагични и комични ситуации допълващи облика на творбата откъм различните страни на битието.
     Тук е моментът да поздравя, макар и от другата страна на кълбото, всички приятели които присъстват или не присъстват на тази премиера. Не е тайна, че с много от тях сме преживели незабравими усещания по време на тренировки, състезания, лагери. Нашите хайдушки нощи около планинския огън или скалистото посрещане на морските изгреви и залези носеха белега на нещо винаги ново и винаги оригинално в типичен наш си стил и запазена марка. Може би ги наричахме шеметства или точното име е друго - това няма значение. Сигурен съм обаче, че у всеки нас е останало подсъзнателно едно малко пламъче от онова време да примигва и топли пътеката на ежедневието ни.
     Прегръщам ви и пожелавам успех на книгата, на автора и на всички вас с едно стихотворение на Калин Донков, което смятам,че е подходящо за книгата и нейната премиера.

Поздрави
Мишо
03.09.2004 г. Бразилия

МАТЕРИЯ

На чувствата в отчаяния лов,
догдето ги преследва и тълкува,
душата се лекува от любов.

Макар че от любов не се лекува.

И винаги изправена на съд,
наивно брани слабото си право.
Очаква от любов да и простят.

Макар че от любов не се прощава.

В света, от реализъм опростен,
единствено контрастите избира.
И от любов умира всеки ден.
Макар че от любов не се умира.

~ ~ Автобиография на любовта ~ ~

Николай Николов	Венетка
	Николета
Венетка и Николета - две момичета и един роман за любовта! Едва ли някога, докато развивах теми в час по литература съм си мислил, че след време ще пиша върху книга на мой приятел. Но ето, че след като излезе романа на Иван Раднев - “Автобиография на любовта” и започна работата върху интернет сайта на книгата, аз също реших да споделя своето мнение. Докато четях книгата се сблъсквах с мисли за обич, болка, силни страсти; с толкоз нежни имена. Опитах се да отсея същественото и важното и стигнах до горния извод – най-точното мото на написаното може би е - Иван, две момичета и една приказка за любовта. Голямата любов и сбъднатата мечта. Ще си припомня накратко за тях. Венетка. Преди години ние, съотборници на Иван дори и не си мислехме, че симпатията му към поредното момиченце, по което се бе запалил ще прерасне в подобен пожар. Прочел написаното оставам с убеждението, че едва ли случайният читател може да си представи какво бе Венетка за Иван. Колко илюзорна беше неговата любов! Иван я обичаше и идеализираше. Венетка бе неговата Дулсинея – нереални, донякъде и измислена. Тази беше за нас най-обсъжданата тема. Всички мисли, на цялата ни група бяха как да помогнем на Иван, в неговата безнадеждна мисия. Убеден съм, че всеки който прочете внимателно посветения на Венетка разказ ще бъде силно развълнуван. Особено досетил се, че това не е творческа измислица, а реална съдба. Ето защо мисля, че Иване е успял. Успял не само да разкаже за любовта си към своята любима. Успял да сподели своето минало и с най-важния си читател. С Венетка. Която никога не успя да разбере колко силно е била обичана. Не научи, че Иван е изминавал повече от триста километра само да я види. Че се е опитвал да открадне дневника на класа й – безсмислието и безцелно. Че е написал писма, неизпратени до нея, и до нас неговите приятели, чат от които нямат аналог в нашата литература. Ето може би защо Иван е открил необходимост да й разкажа за себе си, за любовта си. Да я изненада приятно и развълнува дори с начина, по който тя е била преследвана. Да я накара да бъде горда, че е била обичана по този начин. Дори чувствата отдавна да са само минало. Такъв бе Иван на осемнайсет. Едно хлапе, което вярваше в миражи. Което преследваше безразсъдно и по хлапашки любимото си момиче. Пренебрегвайки дори честа си. До един ден, в който неговата любима сподели живота си с друг. Ден, след който Иван не беше вече същия. Той знаеше, че никога повече няма да обича. Той не потърси повече Венетка - пропускам изключенията, защото те бяха най-обикновени еднодневни разходки в миналото. Но Иван не я забрави. Дълго време във всяко друго момиче той търсеше подобни чувства. Изпусна не един шанс. Но тя вече бе част от неговото минало. Може би и за това, след време позабравил за нея, той успя да открие отново любовта. В едно не по-малко обичано момиче. В Николета. Днес Иван е щастлив с Тони - има прекрасно семейство. Но аз съм сигурен, че в себе си той пази и спомена за Венетка. Спомен, който вече е “скатал на по-свидно място”, защото неговата мисия е изпълнена. Защото миналото му е споделено. И едва ли някой се съмнява, че Венетка, може в началото уплашена от написаното, е допуснала разказа до себе си. Съвсем скоро, на чаша бира, Иван ми сподели – “Предполагам, че тя е отворила сърцето си. Простила ми е грешките. Запомнила ме е с хубавото.” И аз разбрах, че моя приятел е щастлив. Казал последното си сбогом. Може би завинаги. Доволен, че може да се върне в настоящето. И аз зная, че ако той някога срещне Венетка и я покани на чаша кафе, то насред разговор, ще успее да осети, че си е струвало. Николета. Споделих за голямата любов, любовта за цял живот. Досещам се и за истинското щастие, сбъднатата мечта, за невероятната приказка. Думи и чувства отправени от порасналия Иван към Николета. Към детето, което промени живота му завинаги. Прочетох книгата и си припомних много от събитията. Припомних си и споделените от него мисли и чувства през онова време. И може би тези спомени, съчетани с написаното ме доведоха до истината, че “Автобиография на любовта” не е книга за единствената любов. В припомненото и написаното, дори в сърцето на Иван, Николета никога не е заемала второстепенно място. Той ни признава, “че няма втора или трета любов. Няма друга любов освен истинската, неповторимата.” Ето защо макар и по-кратък разказът за Ники, историята на тяхната любов – поразява с не по-малка сила читателя. И това не е само мое мнение. Навремето всички ние мислехме, че образът и спомена за Венетка, никога не ще му позволи да се влюби отново. Противно мнение би прозвучало нелепо. Но отнейде в живота му нахлу Николета. И Иван я забеляза. Иван й се възхити, бе обзет изцяло от нея. Ако не от първата среща, то след седмица или месец. Разликата с възприятието към всички други момичета бе огромна. От самото началото. Чувство излъчвано от погледа на Иван, от начина, по-който той споменаваше нейното име. Моя приятел бе влюбен по единствения истински начин, по който той разбираше любовта. И когато четем многото сравнения в написаното за Ники, с всички тях Иван ни показва, че неговите опасения не се сбъднаха. Той отново откри момичето. Иван се сбогува, забрави миналото и едва ли се досещаше за него на друга дата освен на пети септември. Иван бе обсебен от симпатичното дете. От Николета. Увлекателен е разказът за покоряването и. И когато това се случи и те двамата бяха вече заедно, развръзката бе неминуема. Те искаха да създадат щастливо семейство и тръгнаха уверено по своя път. Иван бе на седмото небе, опиянен от щастието, което бе открил и трудно завоювал. Едва ли е толкоз важно какво се случи един ден. Може би поради тази причина авторът избягва да ни сподели докрай причината за тяхната раздяла, проблемът, който се опита да ги раздели. Опита, това е точната дума. Защото всичко случило се от деня, в който Николета си тръгна от дома му, бе постоянен опит най-вече на Иван, но до голяма степен и на Ники да намерят отново пътя един към друг. И ние околните знаехме, че това ще се случи. Защото в надеждите на Иван развръзката бе една. Ники рано или късно щеше да се осъзнае, да проумее жертвата, която трябваше да направи и да извърви пътя до своето собствено щастие. Защото на всеки бе ясно, че в нейното сърце имаше място само за едно момче. Но тя беше наивна и неразумна, а Иван прекалено самонадеян и сигурен в успеха. Бе готов да я чака, ако трябва половин живот. Готов да я приеме с малката й дъщеричка. И въпреки странния неин избор да обвърже живота си с “една надежденска тиква”, като че ли разплитането на драмата бе предстоящо. Пътеките на двамата бяха много различни, ни Иван знаеше, че ще дойде деня, в който съдбата щеше да се смили над тях и ще ги събере отново. Никой не се съмняваше в това, всички чакахме с интерес и нетърпение развръзката. Никой не си и помисляше, че любовта на Иван този път щеше да го остави да се предаде. Може ли някой да се бори със своята съдба? И трябва ли? Така се случи и в тази невероятна история. Иван тръгна по нова пътека. Може би година, може би само няколко месеца го разминаха с Николета. Този път завинаги. “Да останем добри приятели – дори това ни беше забранено!”. За да ни покаже съдбата, че винаги тя е победителка. И за да се запази в тях завинаги този любов, която те не пропуснаха. На която те се насладиха и сигурен съм ще носят вечно “на малко по-скришно място” в себе си.

~ ~ Автобиография на любовта ~ ~

Розалия Николова

Представяне на книгата

ресторант - клуб “Ригал” - 05.09.2004 г.

Я к вам пишу - чего же боле?
Что я могу еще сказать?
Теперь, я знаю, в вашей воле
Меня презреньем наказать.

из "Евгений Онегин" А. С. Пушкин

     Не случайно започнах своето представяне на книгата на Иван Раднев с последното, което Евгени Онегин може да направи за своята любов към Татяна. Да й напише това, което той чувства и единствено, което остава от нея - да бъде наказан с нейното презрение. Както може би често става в книгата на Иван Раднев, пишейки за всички тези прекрасни момичета, които той е познавал и обичал в своя живот. ...
     Пред себе си държа една книга, която всички вие познавате, книгата на нашия общ приятел Иван. Не се учудих когато преди няколко месеца той обяви, че започва да пише. Не се учудих и от заглавието защото вече добре познавах автора. Човек с изключително богата душевност, интелект и пълен с идеи, повечето от които реализирани. За това бях убедена, че ще успее. Искрено се надявах на това, като се надявам скоро пак да прочета нещо негово. Да пишеш е трудно, още по-трудно е да излееш чувствата си, да извадиш от тайните кътчета на душата си спомени, които са лични и неприкосновени и да ги подредиш по белите страници на книга, която много хора ще прочетат. Иван явно осъзнава риска, както и споделя за това в предговора на книгата си. Но някои неща са по-силни от нас. Може би в случая това е желанието най-после да освободи сърцето и душата си от това огромно, завладяло го преди толкова години чувство, любовта, към едно момиче, което за жалост не успява да оцени нито него, нито чистотата и пламъка на любовта му. Четейки книгата, наистина в един момент ме завладя болка от всичко, което авторът преживява, дори си мислех да спра с четенето. Но като умел разказвач Иван успя да ме измъкне от дупката и да ме издигне отново към светлината и красотата на чувствата, която само една истинска и чиста любов може да създаде.
     Излиянията на авторовата душа не свършват със спомена за Венетка. Съдържанието показва, че има още, както Иван ги нарича – нежни имена – които са оставили отпечатък в съзнанието му и са намерили своето място в книгата. ...
     В заключение ми се иска да кажа – “Благодаря ти, Ванка за тази книга защото в това материализирано време, когато литературата и културата занимават твърде малко хора, ти създаде нещо чудесно. И ако някой не е успял да те разбере и да я оцени – вината не е в тебе.” Защото книгата притежава необходимия стил и увлекателност и с право бих могла да я определя като едно добро постижение на художествената литература. Стилът е лек, на моменти възвишен и патетичен. Богатство е съчетанието на поезия, проза и епистоларна (писмата, като част от написаното) литература. Налице е богат речник, висока култура и владеене на писменото слово, умение да борави с думите. Темата - любовта в живота на един млад човек – идеята до която ще достигнете сами, прочитайки книгата. ...
     Прочитайки цялата книга, достигайки до последната 411-та страница оставам със смесени чувства. С болка и любов, с мъка и с надежда. Но това, което искам да кажа накрая са многото искрени поздрави за Иван, пожелания да успее отново да ни зарадва с нещо толкова хубаво и да пожелая както на него, така и на вас и на себе си скоро да се съберем по-подобен повод.

~ ~ Автобиография на любовта ~ ~

Даниела Пенкова

Из изказване по време на представянето на книгата

Из кореспонденция с Иван след прочитане на книгата.

Из “Автобиография на любовта”:

"Не ще отрека, че неведнъж съм търсил по-романтична развръзка. Търсех, както винаги - без да признавам прегради. С цялата страст, която влагах във всяка тръпка. Живеех със стремежа и постоянното очакване. Желанието да я накарам да извърви пътеката до край не ми даваше покой. Не само за да потърся жената в нея, може би много повече поради стремлението точно тя да е моето момиче."

Из изказване по време на представянето на книгата.

След всичко чуто до сега не мога и аз да не кажа няколко думи. Най-вече за главата, която е наречена на моето име. Интересно ми беше да разбера мнението на Иван и неговите коментари след толкова години.

      Всъщност за много от събитията си дадох сметка чак сега, може би защото Иван не е от хората, които споделят много. Някои детайли, особено отнасящи се до любовта му към за Венетка, изобщо не ми бяха известни, честно си го признавам. Беше ми много интересно да разбера неговата гледна точка за както той я нарича “Сагата Даниела”. Разбира се като пряк участник в събитията аз имах доста мнения и коментари на всеки абзац от главата. Надявам се, че Иван не се е обидил когато съм му ги казала. Аз продължавам да имам по-различна гледна точка по някои въпроси, но все пак книгата е негова, той я е написал, а когато аз успея да сътворя нещо такова хубаво (а това честно казано може би никога няма да се случи), тогава ще напиша моята гледна точка. За сега искам само да му кажа: много ти благодаря, Иване, че ме върна години назад, във времето, в което бяхме заедно и ми припомни всички онези чудесни моменти от нашата младост. За мен пет години от живота ми, наистина не са малко – та ние бяхме постоянно заедно и дори и ти си написал, че сме били неразделни.
     По мое скромно мнение Иван безспорно е по-добър поет, от колкото писател, така че неговите стихове в книгата могат да претендират за доста голяма художествена стойност. По този повод искам специално да го поздравя от името на моя баща, който е литератор и абсолютно подкрепя мнението ми за тяхната изключително висока стойност.
     Иване, една седмица на морето ми създаде доста работа. Да прочета внимателно, да вникна дълбоко в това, което си написал и да дам коментари по главата, посветена на мен. Поздравявам те за чудесното ти начинание да се захванеш и осъществиш до край написването на тази чудесна книга. Специално искам да поздравя и съпругата ти Тони, която те е изтърпяла да възстановиш всичките тези истории от миналото и да ги споделиш с други хора чрез твоята книга. Благодаря ти също така, че ме покани на представянето на книгата.

     Из кореспонденция с Иван след прочитане на книгата.
     Още същата вечер като се прибрах прочетох главата, която се отнася до мен. Все пак аз нищо не съм знаела за Венетка - чула съм да я споменаваш, но никога не съм предполагала, че чувствата ти са били толкова силни - всъщност ти си го таил в себе си и въпреки, че както ти сам казваш сме били постоянно заедно, аз не съм разбрала за дълбочината им. Моето мнение обаче е, че излишно си поставял момичето на пиедестал - тя ясно ти е казала в писмото си да си намериш друго момиче, което ще те обича.
     Сега - какво мисля за частта посветена на мен. От гледна точка на достоверност на събитията естествено няма какво да кажа – аз не си спомням в детайли дори 1/3 от тях, но ми беше приятно да си ги припомня, такива каквито са се случили тогава и най-вече да разбера твоята интерпретация. Аз винаги съм знаела, че си обсъждал нашите отношения с приятелите си, но никога не съм предполагала, че си искал тяхното мнение за развитието на, както ти правилно си я нарекъл, "сагата" Даниела, а не връзката, защото тя никога не е била връзка в истинския смисъл на тази дума. Продължавайки четенето на главата виждам, че си дал оценка и за моята неопитност, като 18 годишна излизаща от клас с момичета и не знаеща какво иска. Не смятам, че е било така - мисля че знаех какво искам - в този момент съм искала основно да уча, а личния живот все пак не трябва да се излага съвсем на открито - всеки си е имал тайни! Спомням си, че още тогава съм ти казала да си останем приятели и затова в първата си Новогодишна картичка до теб, която ти си цитирал в книгата съм написала да си останеш естествен и неподправен, а не да се опитваш да се променяш за когото и да било (още по-малко за мен!). Според мен ти просто не искаше да приемеш факта, че можем да си останем добри приятели без да има нищо повече. Тълкуванието ти за моите опити да се огледам и да не се хвана за "първия срещнат" са тотално несъвпадащи с моите съвсем прости желания по онова време - да си намеря верни и добри приятели и да си създам среда, а между другото ако е имало вариант за по-сериозни чувства към някого - никога не съм се дърпала. Имала съм и мимолетни авантюри, но не са си заслужвали за да ги споменавам и обсъждам с приятелите си, сред които винаги и безрезервно си били неизменно и ти Иване. Аз наистина съм те възприемала като много добър мой приятел и съм се стремяла да бъда до теб, както и ти до мен в трудни моменти! ...
     Съжалявам, че не си цитирал твоите писма до Ники, а само неговите отговори до теб, които направо ме разсмяха и смутиха - изобщо не си представях, че можеш да обсъждаш такива неща с него или който и да е друг от твоите приятели. Чудя се само от каква позиция той ти е давал своето мнение, а пък и ти защо си го искал. Интересен е факта, че си споделял всяко “затопляне и смразяване на отношенията ни”. За мен приятелството си е приятелство и ти винаги ще си останеш мой добър приятел, но моля те нека не задълбаваме кой какви чувства е влагал и какви усещания е имал - ти сам си го казал в стихотворението:

          Добри приятели искаш да останем.
          Не мога Дани! Не това е любовта!
          Пожелах те силно, силно те обичах!
          Равнодушен ли да бъда? Подаяния не ща!

     Ето един факт - ти самия си противоречиш - в началото на главата казваш, че това нашето не било любов, а в стихотворението - че си ме обичал силно. Може би истината е по средата за теб - а за мен винаги приятелството е било водещото и съм се учудвала, че ти упорстваш да имаш нещо повече с мен. Може и аз някога да съм се замисляла за това - именно поради непрекъснатата ни близост, но в следващия миг съм отхвърляла възможността - та ние сме толкова различни.
     Разбирайки сега, че си бил обсебен от мисълта за Венетка осъзнавам, че може би в стремежа да се отдалечиш от нея не си бил достатъчно сигурен в чувства си към мен и си търсил само заместител на Венетка. Казваш, че си останал с хубави спомени, а си забравил лошото - аз изобщо не смятам, че е имало лошо, а съм съгласна с теб, че и в мен са останали добрите чувства от нашето приятелство, което поне за мен ще продължи - не в онзи му вид разбира се поради нашата ангажираност и различните среди, в които се движим, но със сигурност ще продължи.

               Поздрави: Дани