Стихове от
"Автобиография
на любовта"
ВЕНЕТКА
Стихове от цикъл "Незабравимата 83-а" и от цикъл "Изплакани болки и непропуснати мисли в паметни дни"
Дете, богиня
Септември 1982 г
Дълги дни
аз копнея само да те видя,
аз чакам миг
да съзра очите ти,
небесни.
Аз вярвам в теб,
аз вярвам, че ти си
идеала,
че ти единствена
си Нея,
че ти си феята – мечта!
Дете, богиня!
Дете, тъй мило,
дало плът на идол свят
и слели се в едно
велико съвършенство.
Образ дала
на моите мечти.
Аз чувствам Ти си Нея,
която търсех с толкова
надежди.
Аз търсих не момиче,
аз търсих теб –
велико съвършенство.
Дете, богиня!
Утопия добила земен образ,
сърце във полет устремено,
душа – светица,
очи изпълнени със
нещо
невиждано, небесно,
самата прелест
във едно
дете, богиня!
Идеал, надежди, полет,
на живота смисъл,
храм на човешка чистота,
мечта,
молба
и стон,
на теб – поклон,
дете – романтика и песен!
Дете, богиня!
5 септември 1981-а
Не вярвам, очите може би лъжат,
може би виждам богиня небесна
- откъде появи се в живота ми тъжен,
момиче неземно? Звездица проблесна.
Все още не зная дали си призвана
да спечелиш сърце ми - за полет родено,
но зная, че твоята пролетна нежност
за миг го мая. И то е пленено.
Ти го изпълни със радостна песен,
дете, но вълшебно, загадка и тайна,
с душата си чиста, бисер кристален
- душа на светица в пътека незнайна.
Детска усмивка в погледа детски.
Две чудни очи, толкова скромни.
Приятния полъх на първата пролет
в ден първи, който се помни.
Фаулирано момиче
септември – 1981 г.
Казват, че най-хубавия сезон
е пролетта.
Пролетна есен.
И нейното утринно слънце.
Вървя с надеждата
на долитащите птички.
Изпълнен с веселие стадион.
Съдия обречен
да бъде съдник на началото
на вечната съдба,
на един живот.
Неволно нарушение
или както го наричат – фал.
Едно фаулирано момиче,
една усмивка,
един стремеж
към победа във вечната игра.
Казват, че най-хубавият сезон
е любовта.
Победа
В едно купе,
в един влак,
за един град
наречен Чирпан
Игра за двама, петнайсет мечти,
всеки реди и гони безморен
шестнайстата празна кутийка с тъги,
на улица глуха в живота си волен.
Победа защо ли? Победа дали?
Пътеката дълга вече я зная.
Пътя си бъден и тя нареди
и водеше нейде нагоре в рая.
Победила съперници с черни души,
участ богиня, със сила вълшебна,
бъдеще светло пред тебе стои,
ангелска радост, вяра победна.
Знаеш и можеш света покори,
гледаш небето със вдигнато чело.
Победа кому ли, защо ли, дали?
Победа спечелих над момичето смело?
Игра тъй опасна, че грешка една
разбива за миг илюзии вечни,
игра не на обич, а малка шега
и двама се смеем дори без копнежи.
Не искам победа във детска игра!
Сърцето ранено давам в замяна,
да получа частица от твойта съдба -
вечно във полет, без грях и измама.
из “Миг”
Чудесен миг, единствен миг, тъй светъл,
ти нещо бъбреше тогаз,
ти бе дете, тъй мила, нежна,
обляна цялата във светлина.
До теб вървях и гледах към небето
и радвах се на твойта красота.
Ний вървяхме двама и се смеехме небрежно
на някаква тъй глупава шега,
отде да знаех, че по тебе после
ще литне моята душа,
че тя ще търси, тя ще чака
отново тебе да съзре ...
Отде да знаех, че във тебе ще се влюбя,
че по тебе в рай и ад вечно ще горя,
че със твойто име ще свързвам сетне
всяка светла падаща звезда.
Но мигът отмина, само споменът остана
спомена за този хубав час,
в който ние с тебе, двама,
без да има нещо между нас,
бъбрехме така развеселени,
така захласнати и радостни така,
че всичко друго бе за нас шега.
Призив
крос Златни мостове – 1982 г.
Дума, израз, казани небрежно,
от тебе призив с подкрепящи слова,
но толкоз топло, но толкоз детски нежно,
че дават ми надежда, даряват ме с крила.
И нека казват, че е реплика случайна,
ето влива сили в изстрадала душа.
Воля, радост, музика потайна,
чертаят пътя към блеснала звезда.
Нова година
31.12.1982 г.
Предстих:
Защо казват,
че на новогодишния празник
на всеки трябва да му бъде весело?
Спомням си тази нощ,
стаята
и леко почерпената компания.
Шум –
приятен, празничен шум.
А на мене ми е тъпо.
Много тъпо.
Или по-точно казано - тъжно.
От вътре нещо боли.
Не тъжно, не боли,
а само споменът за отминалите два-три дни,
само споменът за тях тъй пари,
че неговият огън угасва новогодишните страсти.
Невъзможно нали?
Невъзможно когато съм на две-три чашки
да не идва настроението?
Невероятно, но факт!
Тъгата е страшна.
Още по-страшна, когато контрастира
с празничното новогодишно настроение.
Хубава музика.
Прекрасна забава.
Да, преди два дена бе новогодишният ми бал.
Пак беше тъй скучно,
пак беше досадно тъпо!
Но тогава чаках,
тогава все пак имах малка надежда.
И сега имам много надежда,
но още повече мъка,
песимистична вяра
и много, много любов.
Дали вярвате,
че това беше най-прекрасната,
най-хубавата
новогодишна вечер?
Преценете сами:
Пара, късмет в новогодишна пита.
Късмет или предсказана любов?
Надежда малка, сбъднати копнежи
или като миналата зима мираж не нов?
За наздраве вдигам чаша пълна,
но колко тежка ми се струва тя.
Чаша пълна с черна мъка.
До мен е седнала голямата тъга.
Отпивам вино и сме вече двама.
А мисля сам във празничната нощ:
ако беше тука, тази скучна стая
не би отстъпила на Версайския салон.
Отново чаши! Щастлива нова!
Да сме живи, здрави, хиляди мечти.
Ах да знае някой колко ми е тъжно,
догодина пак така ли ще боли?
Ти беше
Ти беше тъй скромна,
тъй мила и нежна,
огледало бе твойта душа.
Огледало вълшебно,
в коет’ се оглежда
човешка, но детска мечта.
Но мина година,
от първата среща.
Отново те виждам пред мен.
И мълком разбирам,
че времето губно
изменило е всичко във теб.
Ти веч’ не си скромна
и душата ти свежа,
опетнена намирам сега.
Но кой е направил
в характера нежен
дълбока и черна следа?
Дете на страстта
Ах дете, ах момиченце малко,
от любов не разбираш сега,
за тебе всичко игра е,
ти си дете на плътта.
Аз исках тебе да любя,
но ти ми се днес подигра,
за тебе всичко игра е,
ти си дете на страстта.
Аз вярвах на твойта усмивка,
но тя се оказа тъй зла,
за тебе игра любовта е.
Ти малка си още сега.
Ах малко и лошо детенце,
със твоята черна шега,
аз вярвах много на тебе,
а не на твойта игра.
Дали ще се ти осъзнаеш,
дали ще отхвърлиш страстта,
дали ще нявга узнаеш,
какво е това любовта?
Ах малко и лошо детенце,
все пак ще ти дойде ума,
ще разбереш ти твойта заблуда
и ще отхвърлиш тогава калта.
А аз сега се оттеглям,
но знай ти дете на страстта,
ще дойда пак и тогава,
ще разбереш и ти любовта.
Ще чакам аз да пораснеш,
че малка си още сега,
и двама тогаз ще се смеем,
безразсъдна как си била.
Ах дете, ах момиченце малко,
от любов не разбираш сега,
за тебе всичко игра е,
ти си дете на плътта.
Къде отиваш
Ти мен не разбираш и сега ми се смееш,
че те обичам за теб е шега,
защото любовта сега не познаваш,
затуй ме отхвърляш така.
Но спри се, огледай, накъде ти отиваш,
дали ще се върнеш от там?
Там лесно се влиза, добре се живее,
но как ще излезеш без срам?
За тебе аз мисля. Как да успея,
във пътя ти лош да те спра?
Подай ми ръката, облегни се на мене
и знай ще обърнем света.
Дяволът с теб е!
Трявна. “Панорама”. Пред столовата.
Дяволът с теб е. Отивате двама.
Но къде ли я водиш с тази черна душа?
Щастлива си виждам, но мила повярвай,
до сърцето си хладно той крие кама.
Поглед назаде, жестока насмешка.
Смехът ти е звънък, но много студен.
Със сили последни, тичам, върни се!
Дяволът с теб е. Той те отвежда от мен.
Снимка
Имах твойта снимка аз.
В миг далече когато сме,
тя ме топлеше в мрак,
тя ми спомняше за теб.
В нея аз се вглеждах вечерта,
виждах твойте хубави очи,
с нея се събуждах сутринта,
отново бе при мене ти.
В дни на страшна мъка и тъга,
твойта снимка бе до мен.
Тя ми вдъхваше живот
и разказваше за теб.
Но в един злокобен час
ти реши, че аз не съм
за твойта снимка подходящ
и я скъса в бурен гняв.
Пусто е сега пред мен,
кътчето където бях,
чудно място отредил
и твойта снимка закачил.
Питам се защо лиши ме ти,
от образ ти – скъп и мил,
от прозореца на моите мечти
и душата ми наказа да тъжи?
Как сега във дълги дни,
ще чакам в черна самота,
жадуван, малък, ценен миг
да мога тебе да съзра?
Рожден ден
Минава час по час рождения ми ден,
компанията шумна вече пее,
всички заедно се веселят
и чукат се за мое здраве.
А аз очаквам да се чуе звън,
очаквам теб да видя до вратата,
защото няма празници за мен.
Защото ти си моя светъл празник.
Аз чакам, чакам, но теб те още няма
защото с друг си тази вечер ти,
забравила си пак за моя празник,
или просто не искаш да ме уважиш.
А музиката свири все по-силно,
веселбата вече взима своя връх;
само аз във ъгъла смирено
поглеждам към часовника за сетен път.
Ето гостите си тръгват вече
и радостно ми махат със ръка,
а аз отново мисля си за тебе
и оставам сам със своята тъга.
Сонет
Трявна. 01.02.83
С цигара в устата и яростна небрежност,
раздаваш чар и свойта топлина,
на прокълнати от бога изчадия нелепи.
Даряваш ги с частица от вълшебната душа.
Аз те чакам с чаша пълна със копнежи,
тост повдигам – за теб и любовта.
Все още кътам искрица от надежда,
на обещанието твое вярвам до сега.
Пиян от мъка. Сълза гореща.
Дали пред мен си, дали сънувам чудеса?
Не! Образ е това на глухите стремежи.
Две помашки лапи галят кестенявата коса.
За теб сега се моля, за сърцето детско.
Прегърната с него отплуваш в сивата мъгла.
Танц
Трявна. 01.02.83
Танцуваме бавно,
в ритъм на тъжния блус.
Танц ни свързва и страшна тъга.
Той те излъга,
присмя ми се тя.
Споделяме болка на обща съдба.
Скърбиме жестоко.
Жребий злощастен в безцелен живот.
Тишина ни разделя и голяма мечта.
Аз я обичам,
харесваш го ти.
И се гледаме с толкова топли очи.
Него го виждаш, а галя аз нейните нежни коси.
из “Борба“
--------------------------------------
Но знай, че аз на всичко съм готов,
решен съм на всякаква цена
да спечеля твоята любов
и ще постигна някога това.
Ще изходя сам света широк,
за надежда ще претърся цялата земя,
сърцето ти от лед ще разтопя,
ще разплача твоята душа.
--------------------------------------
Ще превърна свойта хитрост и любов
на меч – и с него смело ще разсека,
между нас таз бетонена стена,
която ни разделя до сега.
За мене щастието ти си в свят студен,
на помощ аз приятели ще призова,
ще разкрия моята душа пред теб,
и щастлив ще ти покажа какво е любовта
При теб
Ний сме в два свята различни
и граница нас ни дели.
Сред раздувки, терени, в компания тъмна,
сред момчета – борчeта, там нейде си ти.
И се чувстваш щастлива. Далече от мене,
във веселие прекарваш си своите дни.
Всеки със своите цели - романтични и дръзки,
ний сме в свят по-различен, без тъпи борци.
Да докоснем звездите, напред да плуваме смело,
в любовта да подирим безразсъдни мечти.
Затова и те виках да дойдеш при мене.
Върни се в свят, в който била си преди.
Добре те разбирам, защо ти не искаш,
че камъка, зная, на своето място тежи.
За победен се признавам. Любовта победи.
При тебе ще дойда, в твоя свят, където си ти.
Раздяла
И всичко наоколо тихо шепти:
“Едва ли пак нявга, едва”
Христо Смирненски
Ти ме отхвърли, жестоко надсмя се,
заболя ме - превъзмогнах твойта игра.
Подигравките черни любовта не убиха.
Вярвах в тебе. Успях да надвия честа.
Поглед едничък за мен бе магия,
да преживея поради него успях
и твойте обиди, и твойте закани.
Да те видя, аз друго нещях.
Но съдбата проклета, своята злоба показа,
тя те изпрати на другия край на света.
Далече от мене и дали ще се срещнем?
Не смея да вярвам на тази мечта.
И днес ти си тръгваш и отнасяш нанейде
красота, магия и всичките земни цветя.
Какво ми остава, защо да живея?
Защо е съдбата мащеха зла?
А влакът потегля от гарата празна
и махам напразно с ръка,
сред приятели нови, там нейде в купето,
ти не знаеш, че по тебе тъжа.
Със твоята снимка, ( само тя ми остана ),
ще бъдем ний двама в света.
“И всичко наоколо тихо повтаря
едва ли пак нявга, едва.”
из “Обичам те“
Обичам те.
До сетния си ден ще те обичам -
дори напълно да ме отречеш.
В моето сърце – дълбоко,
място ще оставя и за теб.
И повече нахален, няма аз да бъда.
Щом не искаш с щастие да ме дариш.
С поглед топъл или със усмивка,
копнеж и плаха ласка с мен да споделиш.
Една е към теб мойта молба
Дете неразумно защо се погубваш?
Кажи накъде отиваш сега?
Към пропаст дълбока?! Надолу във мрака?!
Стой, осъзнай се! За тебе тъжа!
По взаимност отдавна забравих да страдам.
Една е към тебе мойта молба:
“Спри се, огледай: как ти потъваш
в блато огромно от лепкава кал.”
Душата ти беше кристално прозрачна,
да се спреш, да се върнеш е късно сега,
но ти се опитай, дете неразумно
и тогава ще бъда най-щастлив на света.
Пак в миналото гледам
Аз пак във миналото гледам
и защо ли сълзите напират?
Защо съм тъй отчаян,
самотен в безнадеждност?
Пристан мъката в душата ми намира!
Аз пак във миналото гледам,
защото днес не те откривам,
защото момичето тъй свято,
дете, което аз обичах,
го няма. Въобще не го съзирам.
Аз пак във миналото гледам
и знам, че никога не ще се върнеш,
а това за мене значи,
че няма слънце да изгрее,
че обречен съм на вечна гибел.
Аз пак във миналото гледам -
и с теб, и с миналото си отивам.
Аз пак
Бъди ти лоша, дори ме псувай.
Каквото искаш със мен прави.
Но знай - аз пак теб ще любя;
но знай - светът за мен си ти.
А ти отново силно ме обиждай
и бягай, скрий се на край света.
Аз пак ще дойда, тебе ще обичам,
на колене ще падна пред твоите крака.
И нож забивай в сърце кървящо,
смело и злочесто над мен се подиграй.
На последния ми враг красотата си дарявай,
на сърцето ми разбито с омраза се надсмей.
Но пак ще те обичам, това ти знай го,
аз вярвам в теб и в твоята душа,
бесней и удряй, руши, обиждай,
но не – ти само ще усилиш любовта.
Роза
Една роза от твойта градина
ми спомня за чудно лице,
една роза макар и бодлива,
тя топли студени ръце.
Една роза толкоз красива
и малка като кокетно лале,
тя моята стая опива.
Една роза – едно малко дете.
Една роза – но роза насила,
не от тебе, не от две нежни ръце.
Тя губи своята сила,
искам роза от твойто сърце.
* * *
Да видя очите ти,
да видя косите ти,
да те видя в сутрешний хлад.
Да видя сърцето ти
и даже в душата ти -
да проникна във вековния храм.
Да видя усмивката,
ярко грейнала,
предвещаваща новия ден.
Тебе да видя,
с поглед към слънцето,
но седнала тука при мен.
Досадна среща
Ямбол, пред хотел “Тунджа”
юни, 1983-а
Идвам от много далеч да те видя.
Знам - нявга бе лоша - с ласки други дари.
Но с плаха надежда и вяра прекрачвам,
радост да срещна в твойте очи.
Понесох играта ти детска и страшна,
пренебрегван бях, свикнах на обиди дири,
вярвах, че малка си. Играчка
за теб любовта е, не вярваш в сълзи.
Неочаквано тук съм, изненада за тебе,
ще бъде таз среща далеч от дома.
Всяка маска ще падне, актриса ли беше?
Не съжаляваш ли скрито, че ме отхвърли така?
Последна секунда. Ето идваш богиньо ...
----------------------------------------------
Но гняв ... досада и ужас, извръщаш глава,
престъпяш ранена от това, че ме виждаш.
“Пак се довлече” – шепне твойта уста.
“Тоя пак ме преследва, омръзна ми вече,
дали пак ще натяква своята скучна любов?
Как да избягам от него?” - така ли мълвеше?
Твоите мисли прочетох във погледа лош.
Поглед надменен, отговаряш накъсо,
студен поздрав и толкоз, и ледни очи,
сечаща досада, подминаваш ме бързо.
Остават развети само твойте коси.
Защо
Защо? Защо? Защо?
Защо е тъй зла съдбата ми,
защо отрежда ми злини?
Защо убива ми тя вярата
във всички човешки добрини?
Защо момичето тъй любено,
което всичко бе за мен,
застава и със сърцето ледено
унищожава днешния ми ден?
Дали светът тъй гаден е,
или аз съм лошо пригоден,
към неговите смъртни празници,
към живота крайно угнетен?
Защо тогава трябва ми,
въобще да ходя по света?
Защо живота даден ми
да го живея, като неща това?
Защо да не допусна за миг дори,
че съм ненужен на никой във света?
Защо не кажа стига ми?
До днес! Без мен сега!?
Смъртта
Прокудени насред Ямбол
пъклени мисли.
Какво е тя - миг последен?
Раз - и поглед към края на света.
Защо е тя - за едни потребен,
за други скръбен миг, за трети е съдба.
Да искам смърт? Може би съм грешен
и не познавам на живота огромната цена.
За някои дори съм смешен,
смятат ме за луд. Презират ме сега.
Обиден съм, към всичко безразличен,
мразя живота и неговата сивота.
Може би съм неразбран или пък не съм обичан?
Може би съм болен, но болен от тъга!
Дали съм слаб - във свят грешен, наникъде забързан,
или съм силен насред сивата тълпа.
Аз слаб съм, защото отказах да се боря.
Но достатъчно съм силен да подиря края на света.
20.06.1983, понеделник, Ямбол
Не искам
Ето там, в този блок
живее тя, момичето, което аз обичах,
живее тя съотборничка една.
А сега за мен е толкоз безразлична.
--------------------------------------
О, не! Не искам този миг,
не искам никога така да те наричам,
не искам образа ти мил
да бъде дори и малко безразличен.
А казват, че съдбата ще те отчужди,
ще те измие от сърцето ми и вече,
за мене ти няма да си този лик,
по който моето сърце гореше.
Но защо след толкова немили дни?
Защо след толкова загубени надежди?
Не искам, не трябва съдбата да ме победи.
Искам винаги с любов към тебе
и винаги с копнежи.
Колко много звезди по небето
Колко много звезди по небето
и как светла е лятната нощ
и толкова радост – лудее сърцето,
пленено навярно с нечувана мощ.
Бавно ний крачим по пътечката малка,
без думи, без слово – душите мълвят,
а очите се гледат – взаимно се топлят
опиянени забравят всичко в света.
Ръката ти нежна усещам да пари
и бликат вулкани там някъде в мен,
дъхът ми чак спира, чак пулсът отеква –
за пръв път в живота съм тъй окрилен.
А ние сме двама, щастливи неземно,
а ние сме двама. В тишината смутен
говоря без устни; не със слух ме разбираш -
сърцата говорят като в приказен ден.
Дълга целувка, прегръдка безкрайна,
сълзица от радост в твойте очи.
Щастие, щастие – душата не вярва;
небето огромно и толкоз звезди.
--------------------------------------
А колко е мрачна таз утрин свирепа,
внезапно сменила беззвездната нощ.
И колко е тежко боли го сърцето,
след сън като този с нечувана мощ.
Прости ми
“Аз исках просто да те видя”
Давид Овадия
Извини ме!
Извини ме, че така те преследвам,
и непрестанно след тебе аз ходя,
че неслучайно “случайно те срещам”
противно на твоята воля.
Извини ме ако много досаждам
с присъствие близко до тебе,
след като каза ми ясно,
че искаш да бъдеш далече.
Аз моля, прост ми, че тайно,
понякога гледам те скришом.
Ти не искаш с мен да говориш,
а аз нахален отново,
със сто въпроса дотягам.
Ти не искаш за мене да чуеш,
а аз идвам отчаян
и искам от тебе усмивка.
Прости ми!
Извини ме защото,
когато аз идвам при теб,
и с мойто присъствие дразня,
когато със поглед досаждам,
когато съм ненужен, когат съм нахален
... тогава аз идвам без корист:
Аз искам само да видя
очите ти - толкоз вълшебни
и искам само да чуя,
гласът ти, със малко надежда,
която да топли сърцето,
като огън – до следваща среща.
Аз моля те прости!
Кокиче
Все още зимата бушува
и все още падат снегове,
но обречени са дните хладни,
топъл вятър скоро ще повей.
И ето го кокиче малко,
поникнало самотно сред студа.
Ще успее ли от мраз да се запази,
ще дочака ли да зърне пролетта?
ден N:3
Обичай! Две тихи очи!
Обичай както преди!
Знай, че човек значи любов.
Не патрони, а малко сълзи.
ден N:30
Ти спаси ме от тъмницата,
от безцелното ми лутане
и показа ми началото
на пътя водещ все напред.
На теб аз дължа идеята,
на живота си и смисъла
и без да знаеш, че богиня си,
ти ме направи човек.
Мисли на рождения ти ден
22.01.1984 г.
Днес е рождения ти ден,
от мен далеч започваш да празнуваш,
там нейде музика гърми
и с компанията шумна ти се веселиш.
Приближава влакът, навън е вече здрач,
може би аз ще закъснея,
може би ще бъда последния ти гост,
или да дойда няма да посмея.
Пред теб е торта със шестнадесет свещи
и всяка е една надежда.
С леден дъх ще изгасиш ли всички ти?
За една се моля – за наша нова среща.
Но влакът може би посоката греши,
защо ли пак назад се връща?
Над Дървеница греят неонови звезди,
един борец своята приятелка прегръща.
Учудена отваряш пътната врата -
на прага аз съм, със букет от рози.
Смутена си, раздразнена от неканения гост -
“Защо дошъл е? За какъв се мисли този?”
“Усмивката чаровна нивга не губи!
Днес си весела и приказно красива.
Вярвай! Смей се! Вечно обичана бъде!
Аз вярвам – орисница – щастие за теб е отредила.”
Плахо рождения ден ти честитя -
радост, успехи и вечна младост ти желая -
пожелавам ти да откриеш нейде любовта.
........................................
Далеч от теб - през сълзи – опитвам да мечтая.
Подминаване
Едно вечно сбогом в очите ти скъпи.
Сбогом без думи. “Досаден си ти” -
мълвяха две устни, от тишината болеше.
Не ме и погледна, само сърцето рани.
“Стига, махни се, мразя те, сбогом” -
с какви ли не мисли бяхме сами.
Защо не ги каза? Да ги чуя ли искам?
Гласът ти е звънък дори с ругатни.
Повярвах на поглед изпълнен с досада,
а вярвам ли в твоята детска душа?
Ненужен съм, знам го, прочетох го нейде -
защо да го криеш. Лъх – лед ме обля.
Но вярвам! Все вярвам! Пак вярвам, в какво ли?
Без тебе животът е черна тъга.
И търся, и питам, и моля, защо ли,
протягам отритнат за милост ръка?
Карирано небе
“По добре лъв в клетка
отколкото овца на плаца“
Пеньо Пенев, Елхово, ареста
Затворен в клетка аз чакам своята присъда -
яки стоманени решетки, зад тях карирано небе.
Волна птица далеч със мечта отлита,
простора цепи, носена от мощните криле.
А ти си тук, съвсем на близо. Даже
аз чувствам твоя полъх. Сред зима слънце плахо грей.
Но топли други. Свободата полет ражда.
На студ във ада се грее моето сърце.
Ръце протягам – не ще желязото огъна.
За теб протягам отмалял, но огнени ръце.
А ти не знаеш, че тук съм, че идвах пак при тебе,
че ни делят решетки и туй безоблачно небе.
Престъпник ли? В каква вина ме набеждават?
Кое е мойто престъпление? Аз питам ви кое?
Това, че толкоз много, безразсъдно я обичам?
Ела при мен! Ръка през решетката подай ми!
Моля те дете!
И не ще съм сам тогава сред бетона хладен.
Да, вече зная защо съм тук сега.
Не искам прошка. Нито милост. За живот съм жаден,
че вечно моя ще бъдеш ти ... и любовта.
9.12.84 – Сливен – гарнизонния арест – 9 ч.
* * *
Идвам и искам радост от тебе,
а кой за раздяла до мене шепти,
ти ли ми казваш, за сбогом е време,
не вярвам, че всичко ще свърши за миг.
И отново ще дойда! Да зная – не искаш!
Без тебе е тежко, без тебе боли,
ще чакам да зърна само твойта усмивка,
а какво ли ще видя в тез прекрасни очи?
И отново ще дойда! Ще кажа, прощавай,
любовта ме превърна в нахално дете.
Ще моля и зная, че утре навярно,
ще вдъхнеш надежди в ранено сърце.
Утро
“Поздрави Иван от мое име.
Обещавам, че ще му пиша.“
Венетка, 27.01.85
Дъждът от блянове ранени
внезапно спира. Утихва бурята в нощта
и само пурпурния дъх
на топъл южен вятър
свири в клоните на дърветата
и ги събужда
за нов дълго жадуван живот.
Утро!
Отварям очи,
подути от черния шепот на мрака.
Слънцето огнено блясва.
Скачам с радостен вик
и протягам ръцете нагоре,
ослепен от светлината на едва наченатий ден.
Утро!
Лъч от полусъбуденото слънце
обагря със зараждаща се топлина
стръмният път водещ нагоре
към магистрала небесно бяла,
към магистралата на окованата мечта
и двете сливат се в една надежда.
Голяма надежда!
В утрото на ден жадуван
сред полъха на хлад и прелест
се заражда яростна борба
с непрогонени в небето облаци свирепи,
за да бъде слънчев и прелестен деня.
Чакам писмо
Самотен гълъб
изхвръкна от перваза
на счупения стар прозорец.
Времето е спряло.
И няма вест от тебе.
Аз чакам писмо.
Стар пощальон
подминава бавно
отворената широко врата
- напразно протягам ръка.
Ти никога не ще ми пишеш.
Защо ли чакам писмо?
Каца самотният гълъб
и се връща този стар пощальон,
и ми стиска ръката,
прошепва ми дума вълшебна
и отново си тръгва.
Гълъбът сам отлетя.
Пак чакам аз свойто писмо.
Ямбол
Помниш ли паркчето със лодките
и препълнения с младост празничен стадион,
а онова незабравимо, лудо бягане,
което счупи тревненския стар рекорд?
А помниш ли реката със тополите,
с мостче между бреговете два
и въпрос на кой от тях сред камъни
да захвърлим смело своята мечта?
И сега когато всичко вече спомен е
аз питам Тунджа – старата река:
защо пое така с вълните си
и мостчето, и лодките, и двете ни сърца?
А двамата със теб сега се чудиме,
дали все пак имаме вина
или момичетата любени
объркаха със нещо своята съдба?
Усещам ледното ухание на края
06.11.84 г.
А някога ще дойде за раздяла час,
ще се сбогувам мълком с твоята усмивка,
ще се сбогувам с твойта ледена шега,
не ще усетя болка от страшната игра
и ще бъда сам, сляп и пуст в живот безцелен,
обречен вечно на непоносима тишина.
Да някога ще дойде и последен миг,
че няма да те видя вече зная,
че нивга няма да погледна твоите очи.
Усещам ледното ухание на края.
Предпоследно
Сивокална, мрачна мъгла.
Стихът умира – отвратен е – боли.
Мразя живота и мразя смъртта,
дух покварен – житейски нож го рани,
отвратен е от всичко красиво духа,
сърце се от мъка стопи.
И отново,
отново боли!
Завинаги
“Да те загубя някой ден ще преживея,
но пак ще си единствена за мен”
М.Кръстанов
Обичам те!
Обичам те!
Обичам те!
И в последния ден!
В деня на нашта раздяла!
Но знай ще останеш завинаги,
дълбоко в душата
- една незатихваща рана!
20.12.87
ДАНИЕЛА
Из: ”А можехме да бъдем толкова щастливи”
На Дани
----------------------------------------
А можехме да бъдем толкова щастливи.
И в заника на ранна пролет
да се прегърнем
и открием
най-истинската красота.
На Дани!
В началото на дълъг път те срещнах,
със радост подадох ти ръка.
Пое я! Нещо в мене трепна.
В очите ми проблесна
сбъдната мечта.
И тръгнахме. За тебе вече мислех.
Кога ли дойде и любовта?
Но защо ли само мене навести ме?
Безразличието твое
нарекох “самота”.
В душата си опита пламък да запалиш.
А аз пожари чаках. Глупав колко пъти бях?
За тебе всичко давах, но не можех да те чакам.
В очите ти угасна
и последната искра.
Добри приятели искаш да останем.
Не мога Дани! Не това е любовта!
Пожелах те силно, силно те обичах!
Равнодушен ли да бъда? Подаяние не ща!
И ето днес е време за раздяла.
Станах ти досаден. При други си сега.
Не съм и мислил, че просто ще си тръгнеш,
ще ми се усмихнеш,
ще ми махнеш със ръка.
За последен път днес ще те целуна.
С очи нежно ще помилвам, нявга галена коса.
Безразлична си, с какво заслужих да си лоша?
А може би последна
среща е това?
Ще остане спомена дълбоко в сърцето,
дълго огън ще гори го, на неогаснала мечта.
Дали ще ме познаеш ако някога се срещнем?
Ще видя ли в очите
мъничко тъга?
Сбогом, Дани! Ненужен си отивам!
Бъди обичана. Обичай. Бъди красива и добра!
А някога спомни си, че любовта край тебе мина.
Едно момче ръката си подаде,
а ти дари го с самота.
ВЕСЕЛИНА
Бъди винаги красива!
На Весето
Срещнах те, погледна ме и скоро се познахме,
парче кристал бе твоята душа.
Весело дете, усмивка всеотдайна.
Какво попречи ми с любов да те даря?
А тази среща скрих в куфарчето малко
и тръгнах с него, но не на край света.
Какво са километрите, понятие нищожно.
Уплашиха ли те? Не успях да ти подам ръка!
Нахлуваше понякога в съня ми твоя образ,
а всяка наша среща бе малка сбъдната мечта.
Усещах пулса на сърцето. Бургас, Черноморец и вълните.
А може би съм вярвал, че има и надежда. До сега.
И ето днес пристигнах, отново да те видя.
Стой вест! Не искам! Друг мъж. Брачната халка.
Няколко последни думи дали ще може да си кажем?
Желая ти щастие и вяра, любов и доброта!
Е, Весе тръгвай! Сбогом! Бъди винаги красива!
На зад не се обръщай – пред тебе е света.
Тетрадката със спомени когато някога прелиства,
едно момче, далеч от тебе, ще скрие плахата сълза.
СВЕТЛА
На момичето, което ме обичаше,
което ме обича
и ще ме обича сто.
Когато за първи път те срещнах,
прости ми, не те познах!
Но ти ми спомняше за нещо,
което дълги дни копнях;
Дамян П. Дамянов
Защо ли тази музика?
Тъжна музика.
Защо напират две кристални откровения
от доскоро застинали очи?
Защо ли е тази чаша червено вино?
Горчиво вино!
Защо ли толкоз боли?
Защо ли отново хванал съм молива
и най-нежните струни опъвам;
най-спонтанните ноти
на една позадрямала леко душа
тишината пронизват?
Защо ли навън вали?
Защо ли във мен боли?
-----------------------------------
Защо ли открих те сред болка?
Просто седеше, навела надолу глава,
погледна ме тихо, подаде ръка.
Аз византиец, ти славянка добра.
Защо ли поведох те ...
ти не попита накъде, докога.
Да те даря със цялото щастие исках,
дадох ти много, но не всичко успях.
Не разбрах кога в сърцето проникна
и открадна частица от мойта душа.
Защо целунах крадеца
и свалих й розова, малка звезда?
--------------------------------------
Защо бе най-добрата, най-нежната?
Защо беше толкоз добра?
Защо ме стрелна дълбоко в очите -
аз нивга не те оставих сама.
Помниш ли колко вярваше в мене?
На думи? На порив? На нашта игра?
Кога за първи път се скрихме във входа
и целувах те нежно до сутринта?
Кога ми каза “обичам те много”
и аз стиснах силно твойта ръка –
нежен стон, докосване и красота!
Спомни си!
С едно патенце веднъж дари ме.
Патенце,
недей да плачеш жално ти сега!
--------------------------------------
С любов и топлина тогава ме обсипа,
със скрито щастие за чуждите очи.
Повярвах ти, повярва ми,
повярва ни и любовта.
Но дебнеше ни подло невярната раздяла.
Изпита наште чувства.
Насреща й излязох. Не успях!
Да я прогоня с мъжка гордост.
Срази ни. Защо предадохме се лесно?
Не вярвахме ли силно в щастливата съдба?
--------------------------------------
Над чия орис пъклен дявол
на проклятието було бе прострял?
Над чие щастие черен ангел
бе спуснал бариерата на вечна самота?
Защо дърта вещица надви ни?
Прокобно биле с отрова и магия зла,
в кристална чаша ни отсипа,
а ние много пихме ...
и увяхнаха най-красивите цветя.
Защо кокичета когато видиш в ранна пролет,
за мене ще се сещаш? Винаги! Защо?
А когато стрелна слънцето в очите
и видя златен лъч,
една сълза ще видя връз лъча.
И тя ще бъде твоята сълзица.
Защо кажи! Защо “защо?” - питам те сега?
--------------------------------------
Защо ли вчера плачеше тъй тихо?
Защо стоях безмълвен,
безпомощен, ранен.
И колко дълго ще си спомняме
един за друг, един във друг,
един без друг, посред мрачен ден?
Защо ще викам те отчаян?
Защо ще плачеш все за мен?
И скришом ще поглеждаме към снимките!
Един далечен малък въглен,
една искра, една частица топлина,
самотна светлина -
ще гори! Ще топли! Ще плаче!
Винаги за мен!
--------------------------------------
Защо тъй тъжно сбогуване?
Защо за тебе мисля?
Защо? Защо?
Защото ти си първото,
единствено
и може би последното момиче,
което ме обичаше,
което ме обича
и ще ме обича сто!
НИКОЛЕТА
Мелодия на нова песен
Рашково 17 октомври 92-a
Ти идваш с полъха на
ранна пролет,
с дъх стопяваш ледовете,
сковали заспало ми сърце.
Във душата плахо зазвучава
мелодия на нова песен
и отново ражда се надежда,
подсказана от твоите очи, дете.
Още няколко стиха
от тези паметни времена
Защото и душата
може би
без вяра нивга не скърби!
П.К.Яворов
(стихове от казармените дни)
На гарата
27.09.83 - влака София - Плевен
Последен поглед от купето празно,
с надежда поглед към пълния перон,
едно момиче на приятел маха,
а друго плаче – плаче от любов.
Последен поглед – може би напразно
не се надявах, че ще дойдеш ти,
но пак оглеждам тълпата хора
и пак те няма, душата я боли.
Ето влакът тръгва бавно,
далеч от тук казармата зове.
Тъжен се прибирам в купето празно
с сълза в окото и с топящо се сърце.
Ти беше с мен
Ти беше със мене цялата вечер,
ти беше в мойто сърце,
с тебе танцувах, галех те нежно
и стисках с вяра твойте ръце.
А някой ми каза, че някъде близко,
била си със друго момче.
“Погледна с насмешка и вратата подмина.”
Лъжа е, заедно бяхме целия ден.
Навънка излязох, на терасата празна
и отново беше до мен,
усмихна се нежно, с целувка дари ме -
кой ме излъга, че била си далеч?
Ето приятелка твоя, която ме мрази
се хили с тъпо лице
и мисли, че сам съм. Откъде ли да знае,
че вечно ще бъдеш в мойто сърце!
Неизпратено писмо
Дълго не исках да ти пиша,
защото знам, че писмата ми нещеш,
защото знам, че в ярост ще ги скъсаш,
отегчена не ще ги прочетеш.
Тъжен гледах другите как пишат
и от приятелки писмата си четат
и даваше ми някой за кураж да видя
малко нежни думи - да ме успокоят.
И сълза от болка напираше в очите,
главата свеждах, потънал в тишина,
към снимката посягах и вече пишех,
за тебе малки, кратички писма.
Аз пишех много – за любовта голяма
за тъгата страшна, за мойта самота,
за живота войнски ти разказвах,
за голямата надежда да те видя след това.
И свършвах всичките писма със радост,
защото толкоз време в мене си била.
А после дълго очаквах във забрава,
да получа отговор на моите писма.
* * *
Цялата вселена за мене ти си
във всичко виждам образа ти мил,
луната малка е твоята усмивка,
пръскаща сред мрака искри от светлина.
Звездите светят както очите ти прекрасни,
а душата ти е чиста
както бистра, ручейна вода.
Където се обърна – света със теб сравнявам.
Гора шумяща е кестенявата коса.
Както слънцето пламтящо
даващо живот навреде,
сърцето ти излъчва вълшебна топлина.
Красотата ти неземна
чутовно ме пленява,
че не може се равнява с нищо на света.
На живота смисъла
Ти спаси ме от тъмницата,
от безцелното ми лутане
и показа ми началото
на пътя водещ все напред.
На тебе аз дължа идеята,
на живота ми безцелен – смисъла.
И без да знаеш, че богиня си,
ти направи ме човек.
Приказката на баба
“Тя беше малко и нежно дете,
играеше с всичките други деца
и беше щастлива,
и беше добра
с чара си радваше всички навред,
със своите песни и свойта игра,
със непринудена скромност,
със светла,
с кристална,
прозрачно неземна,
човешка душа.
Далече във мрака живее голямото зло,
то се примъква и с кръвожадни очи,
дебне, примамва и мрази дори,
на Мефистофел приятел,
на хората враг,
злото насреща иде и пак
с ласка примамва
и с корист руши -
прокажено,
развратно,
от пъкъла носи злини.
И срещна детето с доброто сърце,
прошепна му злото с нежно гласче.
Плени го, обви го, с измамни лъжа
душата поиска – назаем - за месеци два.
..........................................................
Душата на малкото нежно дете.
Излъга се. Даде я –
настъпи тъга,
облак тъй черен земята заля.
Зарадва се злото и зина уста,
с лицемерие страшно то се засмя,
на нейде потегли,
а във свойта ръка
злото държеше една човешка душа.”
Тъй се разказва във приказка стара
от баба ми чута преди толкова дни.
Но разказва ми баба за някакви знатни
юнаци със саби, велики момци,
които са толкова силни и страшни,
които са умни и много добри,
че смело потеглят
през девет гори,
злото убиват, от мрака спасяват
на детето тъй нежно
кристалната,
неземно вълшебна,
прекрасна душа.
И вярвах от малък на тези момци,
наивен тогава – още невръстен съм бил.
Къде сте юнаци?
Чудовища зли
земята обхождат и газят безбожни
най-скъпата нежност.
Черни демони
навред разпореждат
и светът го боли.
Не вярвам в юнаци, нито в чудовища зли,
аз вярвам в тебе и в твойте очи,
аз вярвам в мене и в мойте мечти.
Ний заедно можем всяко зло победи!
След клетвата
"Мила ми Венето, знай, че после отечеството си
съм обичал най-много тебе..."
Христо Ботев
Полагам клетва пред свойта родина,
но кому ли е нужен този поклон,
пред отечество слагам чувство по-силно -
чистата, светла, човешка любов.
Да служа кълна се на началници тъпи,
да руша и убивам жени и деца,
куршуми вместо огън да давам.
С омраза да тръгвам, вместо с мечта.
В бой да се хвърлям те искат от мене,
за жертва навярно и аз съм готов,
но не жертва за глупост, а жертва за нея -
чистата, светла, човешка любов.
Да защитя родината своя – мой дълг е.
Смел и предан да бъда за нейния зов.
Но да бдя над момиче, което обичам,
по рицарски честно е порива нов.
Отмина време за клетвата стара,
на своята съвест ще бъда аз войн.
На нея кълна се, на вечната моя -
чистата, светла, човешка любов.
Когато се сетя за теб
Колко е хубаво когато се сетя за теб.
Спомени стари, съкровени мечти,
планове бъдни как ще се върна
и винаги заедно с мен ще си ти.
Колко е тъжно когато се сетя за теб.
Много болка изпитах от твойте очи,
тъжен аз искам поглед – безценен.
Не мога без тебе. Разделени са наште съдби.
Колко е болно когато се сетя за теб.
Накрай света – тъй далече си ти.
Колко вълшебно е когато се сетя за теб.
С надежда последна - надежда, която крепи.
* * *
Влакът напускаше Харманли,
от купето се носеше смях,
усмивки, раздувки и разкази,
на живота щастливия грях.
Но вагон един откъсна се
от бързо летящия влак.
На линия глуха изпрати го
стрелочник отегчен със замах.
Вагонът спря се сред бурени,
от купето вееше мрак
и тишината бавно проникваше
като спомен от далечния влак.
Ще останеш винаги в мене
Да настанат бури, да се вледени Земята,
дъжд да пада ден и нощ,
слънцето да пекне и суша безпощадна
да изпепели света с чутовна мощ.
Раздяла тежка да стопи сърцето.
Внезапен удар от свирепата съдба,
стена да вдигне, далеч да те изпрати,
да пресуши надеждата на голямата река.
Да ме намразиш и накажеш със забрава.
Да отнесеш далече
усмивката и свойта красота.
Да бъде бъдещето - мрачно и зловещо.
Ще останеш винаги в мене, макар и в самота.
Върни се сън
Върни се – искам те!
Аз викам!
Аз плача!
Аз моля – върни се!
Върни се сън прекрасен
и ме успокой.
Дай ми твоята надежда.
Дай ми радост,
щастие,
дай ми песен, смисъла.
Върни се сън неземен.
Аз моля те – върни се.
Аз знам -
и днес,
и утре,
завинаги –
прекрасен сън -
единствен ти си мой!
Новогодишно пожелание
30.12.1983 г.
Приеми мойто пожелание
- да намериш любовта.
Може би във мене,
може би във друг,
който също тъй да те обича.
Който вечно тебе да желае.
Да те чака ден и нощ
- безспирно.
Да иска
само твоята ръка.
И да те люби
до болка и до плач.
Аз искам да видиш ти в него -
спътник – закрилник в любовта.
И аз няма да ревнувам
защото знам, че ще си щастлива,
защото знам, че с него може би ще си добре.
И ще бъда радостен.
И ще бъда може би и малко тъжен,
когато си със другото момче –
щом тъй мойта орис е решила.
Пожелавам ти любима –
всичко свято,
всичко светло, мечтано и красиво -
той на тебе да даде.
Наивно
Има ли бог? Аз вярвам
в силата негова вечна.
Но има велика богиня,
на Венера по-красива сестра.
От ада спасява, носи надежда -
и Венетка нарича се тя.
В казармата
Тъга,
тъга,
тъга.
Тъп лаф,
тъп смях.
И
отново
много,
много
тъга.
Обичам те!
Аз шепна – обичам те,
и плача – обичам те!
Аз сам съм. Обичам те!
Аз зная – обичам те!
И отново с вяра
аз викам – обичам те!
Аз искам – обичам те!
От тебе да чуя – “обичам те”.
И чакам – “обичам те”,
но защо ли мълчиш ти сега?
* * *
Ако изгубя тебе – ще изгубя вярата,
ще настане вечен мрак,
ще е черна, пъклена нощта
и нивга вече няма да обичам.
Ако изгубя тебе – ще изгубя любовта.
Ако намеря тебе – ще открия смисъла,
ще настане теменужен ден,
безкрайна светлина
и вечно, до сетен дъх ще те обичам.
Ако намеря тебе – мой ще е света.
Звездно
Вселената със свръх енергия е заредена.
Вселената кипи, бучи. Всеки електрон, протон открива.
За ужас светът руши космичните прегради.
Вселената ще бъде отново сътворена.
И ще настане ден,
гигантски взрив ще помете оковите на претеглянето
земно,
две звезди ще се доближат безкрайно
и техните орбити
ще се слеят в една.
Термоядрена експлозия ще се разнесе навреде,
две души ще се слеят,
две сърца заедно ще затуптят
и Вселената ще достигне мечтаното си сътворение.
И ще тръгнат те по орбита от слънцата озарена
ще прекосят галактичните пространства
и в своя вечен “Млечен път”
ще открият тържеството
на вечното небесно странство.
* * *
Да видя очите ти,
да видя косите ти,
да докосна бленувана чар.
Да усетя сърцето ти,
да проникна в душата ти -
да пристъпя във вековния храм.
Да видя усмивката,
ярко грейнала,
предвещаваща новия ден.
Тебе да видя -
с поглед към слънцето,
но седнала тука, при мен.
* * *
Защо ли се досещам за морето,
за неговата необятност,
за простора син,
за безкрая дирен?
И за теб?
Защо ли чакам любовта,
с нейната чутовност,
с рана кървавочервена,
с неизчерпаемата вяра?
Защо ли чакам теб?
Ден N:60
Когато изгрява залязващото слънце
и когато на студ сърцето ми се грее,
обречено на вечна самота.
Когато бушуват студени и топли ветрове
в екваториалния север
и в полярния юг,
вярващи в обратния ход на времето -
моите чувства,
надежди
и полети
ще обърнат земята и с цялата си сила,
ще спрат вечния му еднопосочен ход.
...
И може би точно тогава
ще спечеля нейната любов.
Край изворът на Белоногата
Харманли, февруари 83-та
Старата Марица бавно следва своя път,
край “Извора на Белоногата” слънцето изгрява,
пролет подранила, пробужда се светът,
на мрака тишината постепенно се предава.
Неочаквано към мене идваш ти,
но защо ме обвиняваш, говориш за раздяла?
Очаквах да те видя, но не с омраза в очи -
Марица да тече нивга не е спряла.
Поглеждам те смирено. Сълза предателко, поспри!
Таени мисли нямам сили да изкажа.
“Недей да си отиваш, над мене се смили!”
Вграден образът ти свят -
на любовта ще бъде вечна стража.
Серенада
Китарата плаче,
китарата пее и плаче за теб.
Тя тъжи,
тя моли,
и в стенания тежки,
и в болка голяма,
песента потегля на горе,
тя литва направо от ранено сърце.
Безразлична към моите чувства
ти горе почиваш
след дълъг и скучен, незначителен ден.
За романтика чужда е твойта душа,
тя празници чака,
тя иска да бъде част от безкраен купон.
Веселие иска,
игри, вълшебства и прелест.
Самотата е чужда и далеч от страстта.
Китарата плаче,
китарата пее и плаче за теб.
А горе вбесена от моята дързост,
поглеждаш презрително долу навред,
потайност в сърцето,
насмешка в лицето,
касетофонът на китарата заглушава звукът.
Китарата плаче,
китарата пее и плаче за теб.
Две очи чужди към мен
Те ме гледат със приказен блясък,
те ме гледат нежни и топли,
в две очи светът се побира,
две очи - а хиляди вопли.
Стрелват ме мило от снимката твоя.
Две очи отдавна чужди към мен.
Гледат радостно от безмълвна хартия.
За кого ли дар е този поглед смутен?
На тебе
дала смисъл
на моя живот!
На теб,
Венетке,
посвещавам
своите стихове!
НА
ВЕНИ
Коя от двете?
Дете вълшебно, неземен призрак,
родено във страшни дни на самота,
откърмено с надеждата, с мечтата
и кръстено със име – Идеал.
И толкоз е добра към мене,
обичам я – обича ме и тя.
Но защо когато съм със нея -
ми е тъжно и винаги съм сам?
И прелестно момиче, като всички на земята,
на идола дала името си тя -
със своите пороци, със своите достойнства
и с невиждания в друга чар.
Но не иска никога да бъде с мене,
на живота гледа леко – като на шега;
подигравки и усмивки, всичко има в нея,
но случайно ли сме двама – най-щастлив съм на света.
Две момичета с едно начало,
разделени от жестоката съдба.
Името едно е, но с коя от двете?
Дали с тъгата или във вечна самота?
Завинаги спомен и тъга
Защо отново са два бисера очите ти,
а не излъчват своята вълшебна топлина?
Защо е приказно добра душата ти,
далечна на романтичната – позабравена игра?
И колко по-прекрасна си от някога,
но къде е твойта детска, вълшебна красота,
че вече ти не си детето, малкото,
че вече ти си станала жена.
А може би ще те спечеля в бъдеще
или ще се разминат двата пътя нейде из света,
но никога не ще те имам истински,
завинаги ще бъдеш само спомен и тъга.
Отново
Дървеница, 01.08.1984
Твоето досадно момче
отново иска да каже “Обичам те!”,
но го е страх!
Твоя отхвърлен хлапак
отново стои пред прозореца,
тъжен,
този път не със сълзи в очите,
а с една голяма мечта,
със сърце готово за полет,
но го е страх!
И тръгва на нейде,
и тръгва отново без да каже “Обичам те!”,
без да каже дори “Пази се!
Страхувам се!”
Усетил отново повея на времето.
Защото от страх, и от обич,
и от всичко боли!
----------------------------------------------
Но все нявга ще дойде,
но все нявга ще пита – “Ти искаш ли?”
И така ще постави края на свойта мечта.
Пораснало момиче
Коя си ти?
Ти ли си момичето, което аз обичах?
И обичам!!!
Коя си ти?
Аз питам!
Аз питам те
дали ти казваш се Венетка?
Коя си ти?
А може би си Нея?
А може би не си?
До болка хладно е сърцето ми!
Но аз обичам!
До лудост пусто е при теб.
При теб ли искам?
И пак безкрайно те обичам!
Обичам ли?
Да само тебе аз обичам!
В несвяст от раздвоение обичам!
Аз просто много, много те обичам.
Венетке, аз много съм студен!
Венетке, от любов ранен съм,
от любов горя!
И не мога повече ни стих да сътворя!
Но колко много те обичам!
И не мога да повярвам,
в теб да вярвам аз не мога!
Но вярвам!
В кого?
Дали във Венетка,
или в детето със номер шейсет и едно?
И пак те обичам!
Обичам кого?
Теб или Нея?
Венетке, аз те обичам!
Защото за мене си Всичко!
Защото аз зная,
която да срещна, която да бъдеш -
в мойто сърце ще си номер едно.
Троха любов до края!
Чирпан – октомври 81 г.
Може би света е сътворен за този ден,
навярно бог го е създал за двама;
от твойта нежна хубост съм пленен -
троха любов и много, много вяра.
Не ще изгубиш нивга своя чар,
дете с душа тъй чиста. И вече зная -
ти ще бъдеш блян, а дар
е тази усмивка, моя спътница до края.
Обичам Венетка!
Призната пред приятел любов,
пролетта на 82-а,автобус N:85
- Обичам Венетка! -
признавам пред теб,
и плах ти разказвам за свойта мечта
за детето прекрасно с невинна душа,
за блянове светли
и даже в съня
бушуващи мисли,
неукротима река.
- Венетка ли, боже,
че малка е тя!
- Малка, но чудна.
Както ранна роса
сутрин се спуска -
за да погали деня,
и да бъде той чуден
като вълшебна игра.
- Дали е красива? -
съмняваш се ти.
А аз ти говоря
за двете очи,
пълни с нежност – детски очи.
За косата развяна
в буйния танц.
За усмивка вълшебна,
за музика, багри –
да докосна звездите -
безумния шанс.
И после навеждам смирено глава,
но литва нагоре пленена душа.
- Жадувам я силно – опиянен съм сега,
че имам аз вяра и плам да горя,
че имам Венетка -
милиони слънца -
и полета вечен
от фея дарени крила.
След време в Созопол
Приморско, Созопол – август 83-а
Да спечеля любовта ти
ако мога.
Да подиря чудо -
да накарам теб дете
прекрасно,
само миг да гледаш
с влюбени очи.
Ако зная
думичка вълшебна -
и твоето сърце
в миг -
със плам чутовен
да гори.
Да се къпе в слънчеви лъчи.
То бих направил всичко.
В глъбините морски
към неизвестната безкрайност
бих се хвърлил
и заплувал -
смело все напред.
Дори да няма фар
гаснещ всяка вечер,
точно във дванайсет -
ще се стрелна смело
към неизвестна синя светлина.
И ще стигна до брега незнаен.
И ще тръгна
срещу всеки
дръзнал днес да те обиди,
с хитрост ще се справя
с твоя подъл враг
та дори да бъде
Бруслий
ти не бой се с мене -
закрила – бран ще имаш.
Бъди с мен сега!
Ще спечеля любовта ти!
Ще идем двама нейде -
във Созопол,
във Приморско,
в някой чуден бар -
и ще свири кънтри леко,
вълните ще пригласят,
а ние загладени напреде
ще се къпем в тишина.
Новогодишно пожелание
от Елхово към “Дървеница”
28.12.1984 г.
Венетке!
Честита нова година!
Всичко ценно да ти подаря
да мога -
дар за теб ще бъде
цялата Земя.
Най-хубавото и приятно
да ти пожелая искам -
за Новата година -
щастие и радост, сбъдната мечта!
Ще те даря с любов,
със чувства нежни -
сърцето ми пленено, твое е сега.
Душата ми е твоя,
пожелания, надежди
за копнения неземни.
Затвори очите, поискай нещо -
ще се сбъдне веднага!
С най-светли пожелания
Иван
Остров
Тишината от болка стене ранена,
бликат сълзите във мойте очи.
Защо си отиваш? Повярвай студени
са дните без тебе. Прощални сълзи.
Косите се веят от вятър попътен,
попътен за сала на твойте мечти
на нейде отплува, от остров самотен -
гледам тъжовен с цвят на кестен коси.
Не махаш за сбогом! На скала от заблуда
протягам към тебе натежали ръце,
навреде се стеле непреодолима преграда -
вода и раздяла, от скърби море.
Дали ще се хвърля да плувам подире
в живота прокълнат – океан от лъжи,
сред вълни от свирепост, от подлост човешка,
или на пустия остров ще остана със свойте мечти?
Поглеждам без вяра, не виждам те вече,
с моята обич сме двама сами.
Викам напразно, самотата ранена
от безкрая отеква. Безвъзвратно отиде си ти.
Кръстопът
“Извървяна е тя, извървяна”
Пеньо Пенев
Както витаех из небесни пътеки,
както се скитах из дива от прелест гора
и приказна детска страна прекосявах -
ненадейно достигнах: гроб, кръстопът и река.
А сега? А сега се запитах накъде да поема,
извървян и за мен е на Пеньо Пенев стария друм,
с бурен обрасъл, изоставен от днешни поети -
не превлича и моя обрече на пориви ум.
За гроба е рано. Безнадеждност свирепа
ме погледна отдолу и подаде ръка.
Изоставен от чувства, от всичко свято, мечтано
аз подминах, намерих сили да отвърна глава.
Аутобана широк от безцелни, мрачни стремежи
не ме привлича с бутафорни цветя, суета и разврат -
магистрала от страст и от животински копнежи,
свят от прелест фалшива и пари с мирис на грях.
Към звездите води от слънце огряна пътека.
Едно момиче избяга по нея – отнесе от мен любовта.
Път мечтан и жадуван. По него иска сърцето.
Пресечен от пропаст дълбока, а след нея огромна скала.
Не се очаровах и от другите дребни зигзаги,
от прежни стъпки на грешни човешки крака.
Дълго се чудих, затворих очите и скочих.
Течението пое ме – на живота в таз мътна река.
Защо те обичам?
Защо те обичам?
Нетърпяща въпроси любов!
Защо за тебе мечтая? ( отново въпрос )
За тебе спомен роден
в ден-рожден на чудесата;
той изригва,
и разкрива,
и отговор дава на всички въпроси -
“Защо?”
Поглеждам през мрака вечността.
И истината там съзирам.
Поглеждам теб
и твоите очи
погълнали сякаш цялата вселена.
Поглеждам твоето лице
и нежност,
и искреност,
и толкоз много топлина -
от една усмивка –
вълшебството на любовта.
Съзирам косите ти
галя ги с поглед!
От чувства изваяна фея!
И аз вече не питам
защо за тебе мечтая,
защо те обичам!
Завинаги
“Да те загубя някой ден ще преживея,
но пак ще си единствена за мен”
М.Кръстанов
Обичам те!
Обичам те!
Обичам те!
И в последния ден!
В деня на нашта раздяла!
Но знай ще останеш завинаги,
дълбоко в душата
- една незатихваща рана!
20.12.87
Ранни, наивни
и още аматьорски
стихове.
(първи стихове на автора)
Писмо
Отново листа смачквам,
защото страх ме е да пиша
писмо до тебе, мила,
колко много те обичам.
Мен страх ме е защото,
не зная ти какво ще кажеш,
ще приемеш ли писмото,
или любовта ми ще накажеш.
Дали ще разбереш за мене,
че наистина съм влюбен,
или с насмешка ще ми кажеш:
“Ти въобще не си ми нужен!”
Ето, пак писмото пиша,
защото съм в плен на страст голяма,
защото страшно много те обичам,
за да сме щастливи двама.
Из “Любов, любов”
Аз искам да горя във пламъци,
дори до край да изгоря,
за да мога с топлината си,
нечие сърце да разтопя.
Аз вярвам в любов, но в истинска.
В любов, която значи и тъга.
В саможертвата може би е смисъла,
на любов, за която мога да умра.
Нощ
Нощ!
Страшна, тъмна, мрачна нощ,
нощ ужасна, достигаща безкрая,
нощ жестока - в моята душа.
Нощ, в която тъмнината заповядва,
без да има и частица, дневна светлина.
Защо?
Защо в душата ми е толкова студено?
Защо замръзва ранено ми сърце?
Защо с любов не искаш да го сгрееш,
с две, три думи, с палава шега,
с една усмивка нежна и със поглед прям?
Ти неискаш?!
А нощта зловеща става по студена,
облаци нелепи влачат гръм и дъжд,
вятърът отнася и последната надежда,
и последния ми порив за чудесен ден.
Ден, в който приказката ще се сбъдне.
Ден на любовта.
Венетка
Вечно тебе ще обичам.
Единствена за мене идол, мит и бог.
Нали ми вярваш. В любовта кълна се!
Ето давам сърцето си в залог.
Твойта хубост мен плени ме.
Красота неземна, невиждана в света.
Ад за мен ще е без тебе -
! да остана тъжен във вечна самота.
Миг
Миг, едничък миг ли бе това?
Капка малка във река огромна,
песъчинка скрита в пясъчно море.
Сред небе безкрайно светеща звездица,
стръкче сред полето, сред избуялата трева.
Миг единствен, миг тъй светъл,
миг по дълъг и от вечността.
Детелина четирилистна във полето,
от небето - падаща звезда.
Този миг за мен бе всичко,
в този миг със тебе бях,
със твоята душа, тъй скромна, чиста,
със свойта лека, детска красота.
Със твоя шепот - кат маниста,
звънтяща още в моята душа.
Чудесен миг, единствен миг, тъй светъл,
ти нещо бъбреше тогаз,
ти бе дете, тъй мила, нежна,
обляна цялата във светлина.
До теб вървях и гледах към небето
и радвах се на твойта красота,
защото вярвах, че в години тежки
не ще изгубиш свойта чистота.
Ний вървяхме двама и се смеехме небрежно
на някаква тъй глупава шега,
отде да знаех, че по тебе после
ще литне моята душа,
че тя ще търси, тя ще чака
отново тебе да съзре ...
Отде да знаех, че във тебе ще се влюбя,
че по тебе в рай и ад вечно ще горя,
че със твойто име ще свързвам сетне
всяка светла падаща звезда.
Но мигът отмина само спомена остана,
спомена за този хубав час,
в който ние с тебе, двама,
без да има нещо между нас,
бъбрихме така развеселени,
така захласнати и радостни така,
че всичко друго бе за нас шега.
Аз знам - ти веч не помниш нищо.
Нищо не остана в твоята душа,
мигът край тебе мина и отмина,
еднакъв като всеки други миг,
но аз все чакам, чакам в забрава
миг кат този. Чакам миг на красота.
Кат нощта, която
след светкавица пламтяща,
чака гръм небесен - нова светлина
Но няма вече нищо - капка не остана
изчезна във тъмата твоята душа,
като сняг от слънце,
скромността стопи се,
детската ти прелест сякаш отлетя.
Светлината чиста взе да потъмнява.
Облак чер обгърна твоето сърце
Само ти остана миг едничък, ярък -
камъче във сипей
сред огромни канари.
Само ти остана мене да ми сгрееш.
О миг прекрасен! О дар от богове!
Защо обичам те така?
Защо обичам те така?
Има по-красиви на земята,
но се покланям аз на твойта красота.
Защо обичам те така?
Нали душата ти едва спаси се,
за дълго във чистилището спря,
но за мен е най-светла на земята.
Защо обичам те така?
Толкоз момичета обикновени,
със мен са топли и добри,
а аз обичам теб дете жестоко,
и тебе ще обичам до кончината на света,
дори след като така,
със мен се подигра!
Шахматна игра
На черната дъска ний сме фигури ненужни.
Ти пешка си нищожна, тя може би е кон,
но не бой се мила, че пешката царица става,
а коня - до края на играта си остава
мършав кон.
Но да станеш ти царица - трябва да вървиш напред
като пешка малка - бавно ход по ход,
а не да гледаш към топа безнадежден,
из полето някъде блуждаещ, обречен
да остане топ.
Ти пешка си щастлива, аз може би съм офицер
и в пътя ти напред вярно теб ще пазя,
от черните топове, от корона искащи да те лишат
и тебе ще закрилям, дори до края да остана
офицер.
Още в първия миг, когато видях те,
в мен нещо трепна и аз
без да зная какво означава,
бях свидетел на небесния знак.
Минаваха дни в надежди и трепет,
тебе да видя - друго нещях,
разбрах, че за мене вселената ти си,
и живота, и болката, и красотата в света.
Далеч когато беше, за тебе аз мислех,
когато бе близо в огън горях.
Ти болка бе нощем,
а денем бе слънце -
със лъчите топящи ранено сърце.
---------------------------------------------
Но с чувствата първи дойде и тъгата
и преди да ти кажа, че влюбен съм в теб,
от мен се отдръпна, на любовта ми надсмя се,
подигра се злокобно, като ненужен предмет
далеч ме захвърли и в твойте очи
аз надежда не виждах, съкрушен във тъги.
---------------------------------------------
Но аз те обичам! Обичам те чуй!!!
Недей се надсмива, ела и узнай -
за мойте надежди, за мойте мечти,
за мойте копнежи за хубави дни,
които без тебе са скучни и зли.
Ела аз те викам и моля сега,
недей да се гавриш със мойта тъга,
недей да ме мъчиш, недей, а ела.
Без тебе веч не мога,
затуй плача - ела,
без тебе е скучно и мрачно в света.
В очите ти гледам, във твойта душа,
ела аз те викам, аз моля ела.
---------------------------------------------
Защо ли не идваш - се питам. Кога?
Дали ти не вярваш въобще в любовта?
Но тя съществува! Реши се! Ела!
И тогава с тебе ръка за ръка,
със полети смели - ще обърнем света.
И в утрин кат тази, ний двама сами,
не ще се обърнем към минали дни,
ще погледнем нагоре - във съкровени мечти.
Ще бъдеш щастлива тогава и ти
в свят по-прекрасен без пошли борци.
---------------------------------------------
Дълго чаках да дойдеш, но сам съм сега,
със спомени свидни, пропити с тъга,
със спомени - болки от твойте шеги
със жестоки обиди сърцето рани,
душата ми стене, ела утеши,
ела усмихни се и всички мечти
отново ще върнеш във мойте гърди.
Красавице малка - далечна звезда,
към тебе ще литна - за твойта душа.
Венетке любима, къде си сега?
Ела ти богиньо, на Зевса сестра,
аз гледам на горе - към тебе. Ела!
Ела аз те викам!
Чуй ме ела!
Ела, усмихни се!
Аз моля - Ела!
Венетке аз те обичам
Венетке, ти звезда далечна -
Една сред тъмно, облачно небе,
Неземна посестрима на Зевса
Ела и сгрей едно ранено от любов сърце.
Ти, слънчев лъч в живота леден,
Коралов остров в огромното море,
Едно момиче с поглед нежен, земен,
А в твоите очи чаровни - усмивка на дете.
За теб, Венетке, аз стихове ще пиша,
Ти плени ме, душата ми превзе,
Ето днес самотна тя от студ погива,
Обич няма - да сгрее премръзнали ръце,
Без божествения дар на твоята усмивка
И щастието скромно - да мерна мечтаното лице.
Че твоя поглед искам вечно да съзирам,
А в очите ти да се оглежда безмерното небе.
Моля те Венетке!Любовта ми никога не ще умре!
Мисъл
Отново самотен - една само мисъл
толкоз време пред мене стои:
Любовта й безценна как да спечеля?
Как сърцето и за мен да тупти?
И тя е самотна - но по друга мисъл
иска сега да реши:
Как да избяга от мене далече,
да се скрие от мойте очи?
из: “Виновност”
---------------------------------------------
Кажи с какво виновен съм пред тебе?
Дали с обида, може би със дума зла,
с какво различен съм от всички други,
освен, че неразумен, луд по теб горя?
О, да - това е моята виновност,
ти наказваш ме зарад любовта,
ти наказваш ме защото те обичам,
защото влюбен съм във тебе,
съм обречен на вечна самота.
Едно стихотворение - песен
от Михаил Кръстанов
посветено на
неговия приятел Иван
Не искайте да я забравя
Аз искам днес да ви разкажа
за една несбъдната мечта,
за чувствата родени от надежда,
за болките родени от тъга.
Припев:
Очите ми от сълзи са солени
сърцето ми потънало в тъга.
А всички казват, че тя не е за мене,
какво да сторя – това е любовта.
Щом чуя името Венетка,
изгряват хиляди слънца,
очите й са бисери големи,
в косите сребърна луна.
Припев: ...
Аз молих, ти не отговори,
аз плаках, ти не ме разбра,
погледна ме с насмешка във очите
и потърси в други любовта.
Припев: ...
Сега отивам надалече,
оставам със спомена за теб,
и няма кой да ти досажда вече,
но ти ще бъдеш винаги до мен.
Припев:
Когато аз отново се завърна,
дали ще бъдеш пак красива ти?
Ще мога ли с любов да те прегърна
и мойта радост да ми върнеш ти?
