Автобиография на любовта

    Някога, много отдавна, в неприятните казармени дни насред Елхово, ми хрумна една идея - да напиша книга-записки за една неосъществена любов. Тогава бях влюбен до полуда в едно момиче, което не успя да излезе от моя живот. Тази книга може би щеше да се нарича „Автобиография на голямата любов”. Какво ли би излязло тогава, колко незавършена би била – та аз съм бил едва на деветнадесет години. ... Идеята ми намигна и замина, оставяйки eдно пламъче да тлее. ...
     Животът продължи. Не знаех колко незабравими мигове, колко срещи и раздели ме очакват. Минаха години. Влюбеното до безразсъдство момче порасна. Пожарът на любовта се превърна в умерено поддържан огън на брака. Много от момичетата, които обичах, тръгнаха по своя собствен път и моите чувства намериха последен пристан при съпругата ми, cина ми, край семейното огнище. Те завинаги пуснаха котва. А старите копнежи поеха пътеката на тихата забрава. И сега насред спокойствието и уюта на семейните радости, идеята отпреди двадесет години неусетно изплува от нафталина и започна да ме човърка като малко палаво червейче.
     Но преди да си задам въпроса защо започнах тази книга, искам да спомена накратко какво ще разкажа в нея. За кого е тази книга? “Автобиография на любовта”. Въпреки заглавието, това не е автобиографична книга. Далече съм от мисълта да описвам живота си, а и не мисля, че подобно писание ще е интересно дори и за мен. За друго ще пиша. Това е роман за чувства, платонични и истински любови, за безсъния и приказни мигове. За емоции незабравими и страсти изпепеляващи. Това е книга за спомените ми от момичета, които съм обичал и не съм забравил. Защото всички хубави спомени са скъпи, но някои са незабравими. Неустоими и съкровени. Това е книга и за щастието, че някога някой е бил влюбен. Ама истински. Колко ли хора след като минат години могат да кажат – “Да, аз обичах истински” и даже повече – “Да, аз живях истински”. Ето за това невероятно чувство ще пиша по-нататък и се надявам това, което не ще мога да предам с думи, ти читателю да успееш да почувстваш чрез моите преживявания. Това е разказ за любовта и различните нейни проявления. За способността й да ни покори, завладее, а понякога да ни се надсмее.
    Книгата е разделена на няколко части. От край време, по биографии и всякакви писания, обичаме да делим живота на епохи или етапи. Епоха на революционна борба, епоха на символизъм и т.н.. И аз се възползвах от едно такова делене, за да подредя частите на моето минало. Но различните глави кръстих с нежни имена. И не само защото момичетата, на които са посветени тези разкази са главни героини в моя живот, най-вече защото вътре в мен това делене бе направено още през годините. Така че всяка глава е не само приказка за принцесата и нейния Дон Кихот, но и един по-широк разказ за емоции, преживявания и страсти. ...

    ...

     Започвам с моето детство. С едни хубави времена, които свързвам с футбол, игра на фунийки, безброй глупости, които съм извършил и ... с Елена. Защото моето детство носи името Елена. Момичето от снимката на втория ред по средата . Снимка на гърба на която пише - пети “В” клас. Петдесет и четвърто училище. Започвам с детството на едно дванадесетгодишно хлапе, усетило своите първи трепети.
    Може би трябва да се върна още по-рано. Като ученик бях буен, непослушен, дори прекалено непокорен, но в същото време носех лесно ранима, детска душа на водолей. Дълбоко чувствителен, преживявах вътре в себе си събития и емоции. Макар своеобразен и малко притеснителен, бях винаги в елитната компания на класа, като моите силни моменти бяха когато трябваше да се извърши някоя издънка. Един обикновен петокласник. Може би едно момче, което още от малко чувства и преживява по-силно всичко, което се случва около него. И още нещо – бях голям инат. Имаше един филм – “Да обичаш на инат”. Дали не бях го гледал прекалено много пъти?
    В нашия клас, на първия чин точно пред мен, седеше едно прекрасно за мен създание – Елена. Кога открих за себе си, че това момиченце е най-хубавото, чаровно и умно в класа – така и не си спомням. Дирите на първия по-различен поглед се губят в основното училище. Но някъде в началото на пети клас вече бях убеден в това. С пълната убеденост на замечтано хлапе. И понеже аз седях зад нея, в часове, в които “другарките”, нали така ги наричахме тогава, ни отегчаваха със своето присъствие, ние играехме на шах. Точно така – двама петокласника заменяхме часа по литература с партия от най-древната игра. Бяхме си нарисували дъската на лист хартия, а фигурите нанасяхме с молив и триехме с гумичка. Това бе първият ми спомен за Елена. Заедно подсказвахме в час по математика. Колко ли съученици сме спасявали? След време си измислихме и собствен шифър. Не помня за какво го използвахме, но бяхме много горди с него.
    Мина време. Хубавото момиче от първия чин започна все повече да ми харесва. ...

    ...

     Тази книга е различна от обикновена автобиография. Тя съдържа разкази за момичетата в моя живот. И сега поставям неочаквано заглавие на настоящата глава – “Леката атлетика”. Нима това е прякор на някоя красавица споделила дните ми? Или бях приел този спорт прекалено на сериозно? Не. Причината е по-елементарна. Има много значими неща, които са споменати накратко. Но едно от тях не мога просто да отмина. Леката атлетика. Спортът и атлетиката са така свързани с всичко, което се случи, че ако има събитие, за което да благодаря на бога или на съдбата, то това е деня, в който започнах да тренирам в “Локомотив”. Леката атлетика за мене бе една любов, толкова романтична и толкова незаменима, любов, която единствена никога не ми изневери. Атлетиката промени живота ми. Тя не само се превърна в моя съдба за близо двайсет години. Тя беше много повече. На стадиона бе моята компания. Спортът ме събра с приятели, с които и днес сме заедно. С Пламен и Ники. С Мишо и Димо. Тя ми предостави шанса да докосна звездите, чрез запознанството с най-съкровеното момиче – с Венетка. Мисля, че това е достатъчно за начало на тази глава.
    В осми клас започна нов етап от моя живот. Влязох в Софийската математическа гимназия. Напуснах детските години. Детската наивност си отиде.
    Срещнах се с други хора, намерих истински приятели. Започнах да спортувам. Баща ми ме записа да тренирам лека атлетика в “Локомотив”. Дълги бягания. При Никола Карапетров. Запомнете това име. Скоро то ще да стане емблема. ...

    ...

        “Да те загубя някой ден ще преживея,
        но пак ще си единствена за мен.”
                            М.Кръстанов

        “Обичам те, защото плуваш в полумрака
        на своя неначенат ден,
        и мисля аз, че ти си Тя! – че тебе чака
        духът, години заблуден,
                            П.К.Яворов

    През есента на 1983, докато бях далеч от София, Мишо съчини стихотворение като музикален текст – “Не искайте да я забравя”. Последва адаптация за китара и песента бе готова. Посветена на Венетка. Не от мен. Аз бях на стотици километри. От моите приятели. Всеки е писал стихове, всеки е вярвал за ден или за цял живот в любовта. Но когато приятелите решат да посветят стих и песен на една любов, може би точно тогава, измеренията на това чувство достига своя връх.
    Ще започна своя разказ с безсмъртен стих на Пейо Яворов. Дълго се чудех с кой, нали всичките сякаш бяха написани за нея. Избрах незабравимото излияние от “На Лора”, защото в продължение на шест години, след време може би и за цял живот, аз осъзнавах, колко верни и колко предназначени за мене са долните думи:

        Душата ми е стон! Душата ми е зов!
        защото аз съм птица устрелена:
        на смърт е моята душа ранена,
        на смърт ранена от любов ...
                    Из “На Лора”, П.К.Яворов

    С тези най-красиви думи за любовта, писани от смъртен, ще започна своя разказ за Венетка. Най-вълнуващата глава. Нали ако я нямаше, аз нямаше да съм същия. Ще пресъздам най-магнетичната част от живота ми. И ако днес преценявам, че съм живял пълноценно, че има смисъл от това, че съм се родил и трябва да отговоря защо - спокойно ще изредя няколко причини. Но най-отгоре, на първо място, без капка колебание, ще напиша една, единствена дума. И тя е Венетка. Всеки има една любов, по-скъпа от всички други. Наричаме я “Голямата любов”. Но при мене тази Любов премина границите на чувствата. Тази Любов достигна предели, описани в романи и стихосбирки. И ако някой ми каже, че написаното от поетите е само творческа измислица, аз ще го погледна снизходително, с много съжаление. Разбира се и с гордост, че и аз съм срещнал нейно величество - Голямата Любов. Не случайно този разказ ще обхване повече от половин книга. Защото това е разказа на моя живот.

        Обичам те, защото плуваш в полумрака
        на своя неначенат ден,
        и мисля аз, че ти си Тя! – че тебе чака
        духът, години заблуден,
                            П.К.Яворов

    Пети септември 1981 година. Преди близо двадесет и три лета. Дълги години след окончателната раздяла с Венетка, този ден за мене беше празник. Едва ли има пети септември, на който да не е избухвал пожар или припламвал плах огън в глъбините на сърцето. Да не съм се сещал за нея. И посягал към касетка с музика от това време. Понякога отварях стара тетрадка със стихове и пожълтели писма. Това е денят на Венетка. До преди няколко години, приятелите често ме търсеха по телефона на тази дата, дори на майтап - “да ми честитят празника”. Десетки пъти през годините на този ден се отбивах за час на стадиона подгонен от спомени. И ето днес отново съм тук. Защото точно тук е началната гара, от която ще тръгне машината на времето. От тук започна всичко.
    По това време бурята, наречена Елена помалко отстъпваше място на многото приятни съотборнички от “Локомотив”. Бяха минали години и въпреки че нито за миг не бях забравил най-свидната част от своето детство, там някъде в “Младост”, все по-често едно или друго момиче за кратко или за по-дълго ме караше да се чувствам на крачка от нови чувства. В различни компании, от училище, по екскурзии и бригади, все някое момиче ме грабваше от пръв поглед. Казваха за мен, че съм доста влюбчив. Нормално за един десетокласник. Но аз се бях зарекъл - повече никога “да не хлътвам” от пръв поглед. И така до пети септември.
    Пети септември 81-а. Стадион “Локомотив”. Първа тренировка за новия сезон. Всяка година по това време Карапетров събираше групата. На първия ред, две или три пейки под нас седяха две момичета. Нови състезателки в нашия тим. Едното от тях беше тя. И сега я виждам - седнала на пейката, леко и стеснително поглежда наоколо, с поглед топъл и детски нежен. Малка едва тринайсетгодишна фея. Карата ги представи – Венетка и Даниела. След време разбрах, Венетка в къщи и в училище, по-често я наричаха Вени. Карапетров ни я представи с името Венетка. Така й викахме в групата. В “Локомотив”. Това име остана. Остана за мене, остана и за историята. И с това име днес ще я възвелича. Защото тя още от първи поглед ми направи впечатление.
    Истината бе, че когато я видях се досетих, за старата заръка, никога повече да не се влюбвам от пръв поглед. Бях ли го правил до този момент? Все пак това откритие остави силно впечатление в мен. Момиче, което “от пръв поглед” ме подсети, че никога не трябва да се влюбвам “от първи поглед”. ...

    ...

        “мечта, молба и стон,
        на теб – поклон,
        дете романтика и песен!
        Дете, богиня!”
                            из “Дете богиня”

    Дойде септември. Бурното лято с незабравими морски приключения, с руско–узбекистански оттенък насред къмпинг “Лес” и ММЦ вече беше приключило. Там, в палатката бях написал разказа за Елена, но като че ли и с мисълта за момичето от “Надежда”. Бях предизвикал съдбата да оплете двете драми. Отново тръгнах към стадион “Локомотив”. Може би само за месец, за няколко последни тренировки? За моя приятна изненада още на първата от тях се появи и Венетка. Позабравил бях за нея. Въпреки че в дългите морски нощи не рядко се сещах за своята съотборничка. Но знаех, че може да не я видя никога повече. Бях се подготвил да я загубя. Дали наистина съм бил готов да забравя най-скромното и най-детски чистото създание, което бях срещал?
    Съдбата, както казах, си знае работата и Венетка отново беше пред мен. По екип, готова за тренировка, вечно усмихната, седеше на пейката и бъбреше нещо с Катя. След може би четири или пет месеца, сънувана и позабравена, на метър от мен без да подозира, извършваше най-простото вълшебство. Симпатично, приятно творение. Стрелнах я с поглед. Не можех да сваля очите си от нея. Мигом бях поразен от разтърсваща магия. Това ли бе момичето, което вече смятах за изгубено? Това ли бе детето, което просто щях да пропусна? Вътре в дълбините на душата усетих невероятна топлина. Единствено от нейното присъствие.
    Колко хубаво ми беше на тази тренировка! Прибирайки се в къщи мислих единствено за нея.
    На следващия ден Венетка бе отново в групата. Същата – детето, което Карата ни представи преди година. Но аз вече не бях същия. Бях опиянен от приятно усещане на невинното нейно присъствие. Без дори да мисля за нея. Минаха две-три тренировки. Бях като замаян – незнайно дивно създание, тя се появяваше и ме изпълваше със себе си. И аз оставах в пълна безтегловност, пропита дори не с образа и – единствено с чувство, което едва ли съм разбирал. Като че ли откривах отново себе си. А тя – нехаеща – все така обаятелна и чаровна, все така сърдечна и мила. Този път нейната прелест беше непосилна за мен. Вече бях пленник. Дали така се ражда любовта? ...

    ...

z-index:3; overflow: auto; visibility: hidden; padding: 5px;">

        “Обичам те мила,
        обичам те,
        душата ми твоя е – цялата,
        сърцето ми твое е – цялото,
        очите ми твои са – целите.
        Обичам те с луда любов!”
                            Шандор Петьофи

    Трявна. Едно малко градче насред дебрите на Балкана. Приютило за две седмици лагера на спортното училище ССУ “Чавдар”. 25 януари – 3 февруари 1983 година. Десет дена. Но какви дни! Любов! Отхвърляне! Десет дена близо до момичето на моя живот. Единствените, които съдбата ми отреди. И какъв невероятен купон! Трявна – не само най-незабравимата, но и най-съкровената и същевременно най-трагичната част от разказа за Венетка.
    Писах надълго за атлетиката. Тя беше не само любим спорт, тя беше и нашата страст. Тренировките често бяха и весело събитие, където се виждахме с приятели. Посещавахме ги защото там беше нашето мястото. Може би както днес младите се събират в компютърните клубове. И останахме приятели завинаги. Но през есента на 83-а ситуацията се беше променила. От златната наша група бях останал само аз, Крум и Катя. Новото поколение, младите както ги наричахме, не бяха така непосредствени и открити като нас. Бяха не лоша компания, но бяха ли истински приятели? Емоции имаше, но имаше и скрито съперничество, може би дори и завист между тях. Повечето бяха здраво амбицирани, Карата бе успял да ги надъха за истинската атлетика. И те тренираха здраво. Крум от край време се вживяваше като бъдещ олимпийски шампион, така че и той сериозно въртеше километрите. По това време, за първи път, атлетиката бе поставила конкретна цел и пред мен. Ето защо и аз започнах със сериозни тренировки. Нали целта бе красива и неистово желана. Последните надежди за завоюването на Венетка минаваха през участия в състезания.
    С Крум получихме своя шанс. ...
     ...     Само след седмица Карапетров ни каза, че от 25 януари ще бъдем на лагер в Трявна. Лагер на спортното училище на “Локомотив” – ССУ “Чавдар”. Предположих, че там ще бъде и Венетка. В мен се роди голямата надежда. Дали щях да получа шанс и от нея? Нали десет дена щяхме да бъдем част от обща компания. Щях ли да използвам тези дни, за да й разкажа за всички свои мисли, които отдавна таях. Усещах и още една романтична тръпка. Повече от седмица моята жадувана фея щеше да бъде близко до мен. Връщайки се в годините назад, усещам разликата във възприемането. Разликата в желанието и в целите. И откривам, че най-съкровено за мен е било усещането, че нея я има, че е близо до мен. По-важно и от мисълта, дали ще откликне или не на моите стремежи. Удоволствието да се радвам на нейното присъствие. Да съзерцавам излъчването й. Не само от породилите се мисли покрай предстоящия лагер. Защото най-спокойни бяха вечерите, когато знаех, че следващия ден ще я срещна на тренировка. И това чувство не се нарича страст, нито моментно привличане. Може би именно от тук започва любовта. Това стремление към Венетка, бе станало водещото след последните ми неуспехи. Може би то ме караше да очаквам с нетърпение лагера в Трявна. Да очаквам най-хубавите или най-тъжните дни свързани с нея. ...

    ...

z-index:3; overflow: auto; visibility: hidden; padding: 5px;">

        Тихо е... тихо е... тихо е...
        И стоя и мълча пак в мечти.
        Няма те никога, никъде...
        Тишина... самота... и звезди...
                            Пеньо Пенев

    Само да я видя. Още една дълга приказка за Венетка, напоена с много поезия. Защото от надеждата, от мечтата и от момичето бе останало само поезията. И разбира се – любовта.
    Аз искам просто да те видя. Имаше едно стихотворение на Давид Овадия, в което се казваше – “А аз ще дойда просто да те видя”. Загубил илюзията, че ще успея да спечеля сърцето на Венетка, наскоро простил се с шанса да сме поне съотборници, виждащи се макар и рядко на тренировка, на път за състезание или някъде из квартал “Надежда”, вътре в мене настана мрачна тишина. Бяла тишина, контрастираща с емоциите на деня, с постоянните приключения, с купона който бе обзел компанията ни по това време. Защото след дни, изпълнени с веселие и екшън, идваха вечери и нощи - моментите, в които често оставах сам. Тогава светът се превръщаше в застинал пустош. Пустош в душата, пустош породен от загубата. От липсата на перспектива и пътека. И аз страдах, много страдах. Забравен от дрямката. С единствената мисъл - за нея. Всяка сутрин до късно анализирах среднощния красив сън, винаги изпълнен с Венетка. Всеки ден до полудяващо втръсване, всички наоколо слушаха само за нея. Накрая се примириха и свикнаха. Разбраха, че образът на момичето се е сляло с мене. Че е станал част от моето съществувание. Че е безсмислено да ме подстрекават да я забравя.
    Потърсих утеха в поезията. Една след друга стихосбирките поемаха пътя към рафта. Много бяха опитите да опиша терзанията на душата с рими. В прочетеното открих съпричастие, чрез излеянието - съчувствие - но не и спасение. Търсех ли аз истинско спасение? За какво ми е било подобно спасение? Болката от загубата на Венетка бе огромна. Още по-голяма беше безнадеждността, в която се намирах. Но дори тогава не бях изгубил всичко. Останало бе най-ценното - любовта. Тя не беше намаляла. Бих казал, самотата постепенно я усилваше. Невероятните усилия на Венетка да ми покаже, че между нас не ще се получи каквото и да е, дори начина по който тя го правеше - вместо да загаси пожара, като че ли го разпалваше все повече. Загубил всякакви надежди, останал единствено с любовта, аз не потърсих лек за болката. Потушаването на стихията в сърцето не нарекох спасение. Бях щастлив, че изгарям в подобен пожар. Оцених, че съм част от нещо голямо и хубаво. Много пъти, след години преценявах, че чувствата са ме съхранили, те са ми дали смисъл да преодолея този, най-тежък момент. Дните, в които трябваше да свикна със загубата. Със загубата не само на надеждата, но и на нея - на момичето
    Ще си призная, че в главата ми все още е прелитала по някоя идея, че съм се замислял за криволичеща, но водеща към сърцето й пътечка. Но това бяха повече химери, плод на отчаянието, опиум за по-леко понасяне на шеметната болка. ...

    ...

z-index:3; overflow: auto; visibility: hidden; padding: 5px;">

        Мечта суетна ... А в гърди
        за мъка не остава мощ,
        че там скръбта всечасно бди.

        И аз съм обърнал нощ на ден
        денят обърнал съм на нощ -
        за тебе сявга нажален. ...
                            Пейо Яворов

    Забелязали ли сте, че всяко момче дълги години след трънливия казармен път, обича често да се връща и говори за тези дни. Получават се тежки и отегчителни за всеки околен низ от безинтересни спомени. Мразя да слушам блудкави войнишки мемоари. Аз няма да се натрапвам с думи за рейнджърски простотии, за изпълнения и непокорност. Защото казармените ми дни – от първия до последния – носеха единствено името Венетка. Всяка моя истинска мисъл беше за нея. Повечето грешки, които допуснах, бяха поне малко свързани отново с момичето от “Дървеница”. Дали правилно кръстих този епизод “Спомени за любовта”?
    Ако трябва да бъда честен, с влизането ми в казармата, ерата и приказката Венетка завърши. Не чувствата, не обичта. Те още дълго изгаряха сърцето. Говоря за истинската, романтичната, неповторимата част от вълшебството Венетка. След трите години прекарани далеч от нея, в родната казарма, аз не бях същия. Връщайки се в цивилизацията трябваше да открия, че вече нищо не ни свързваше. До този ден можех да отида на всяко състезание, да я срещна случайно в “Борисовата градина”. Някак си това бе в реда на нещата. Тя все още имаше безброй познати в “Локомотив”. Женския футболен отбор също бе някаква, макар и нереална пътека към нея. Атлетиката бе все още ежедневието на Венетка, а аз не бях безкрайно отдалечен от спортните среди. Вярно, преминаването й в ЦСКА беше издигнало преграда между нас, но тази преграда бе все още преодолима. Мисълта за някаква обща компания, за чисто приятелски отношения не ме бяха напуснали. Но това беше до сега. ...
    ...
    В началото на есента от паметната 83-а в прокълнатия Плевен, наченаха първите дни от родната казарма. Започнах с писмата. В тях всичко е казано. Продължих с нахвърлените и римувани мисли, които нарекох стихове. В тях всичко е изплакано. Как и какво съм изживявал през тези три години.
    писмо до Пламен, 15.10.1983
    “... И стигнах до извода, че единствения начин да постигна някакъв успех е след време - да започна да тренирам в ЦСКА. А защо не и при Амзина? ...”
    писмо до Пламен, 28.10.1983
    “... Що се отнася до писмото до Венетка, аз много отдавна съм го нахвърлял, но все още се колебая дали да го пусна. Веднъж, когато си говорихме с Мишо, той ми каза, че най-голямата ми грешка ще бъде ако напиша от казармата писмо до Венетка. Че единствената ми надежда е тя да забрави през тези две години всичко случило се по-рано между нас. Да порасне. Да поразмисли за чувствата по нов начин, след като се появя отново. Но това изключва писмо ...”
     Да! Писмо до Венетка. Едно от първите помисли. Толкова съблазнително. ...

    ...

z-index:3; overflow: auto; visibility: hidden; padding: 5px;">

        “А някога ще дойде за раздяла час,
        ще се сбогувам мълком с твоята усмивка,
        ще се сбогувам с твойта ледена шега,
        не ще усетя болка от страшната игра
      и ще бъда сам, сляп и пуст в живот безцелен,
        обречен вечно на непоносима тишина.”
                  из "Усещам ледното ухание на края"

    Май месец 1986-а. След близо три пропилени години бях отново в София изпълнен с вярата, че ще се насладя на свободата и живота. Че ще се върна при своите големи надежди. Оценявах, че бях изгубил не само безценно време. Бях позагубил и себе си. Когато си припомням за първите дни сред цивилизацията, се сещам за едно тъжно момче без самочувствие, без идеи, без този дух, който преди години ме караше да бъда винаги там където е интересно. Да бъда част от всеки купон. Поотърсил се донякъде от изживявания и помисли, все пак аз бях променен. Трябваше ми време. Не само да забравя казармата. Време да намеря отново себе си. Светът около мене също беше променен. Компанията, която оставих преди три години се беше почти разпаднала. Всеки бе тръгнал по своя път, въпреки че все още се събираха и виждаха понякога. Нямаше ги купоните, шеметствата, тези неповторими дни на 83-а. Тепърва щях да търся причините. Да се опитам да променя хода на събитията и ако не успея - да променя себе си. Все пак имаше и свеж полъх от доброто старо време. Леката атлетиката. Ники и Пламен не бяха се предали, тренираха в студентските отбори. Аз отново се хванах здраво с бягането. Причините бяха не една.
    Но какво стана с голямата мечта? Нали и заради нея чаках толкоз дълго деня на уволнението. Да я видя! Защо не хукнах към стадиона в “Парка на свободата”? Защо не намерих още първата седмица повод, да я срещна? Причината бе елементарна. Изстискан от поредицата провали през войнишката служба, аз не се чувствах готов за тази среща. Нямах самочувствието, нямах решителността - не само да й се обадя, но да знам какво да й предложа. Нали щях да тръгна не към случайно момиче, с което ако не успеех, можех да подменя с друго. Това беше Венетка! И тази жадувана среща щеше да бъде решителна. Не можех да си позволя дори и малък провал.
    Знаех, че трябва да потърся това отдавна планирано приятелство. Но осъзнавах, че вече Венетка е в друг свят. На осемнайсет години! Дали съм си представял какво означава това. Бях заминал в казармата взимайки си довиждане с петнайсетгодишно дете, а щях да срещна една малка и непозната жена. През трите дарени от мен на Родината години, тя бе изживяла най-хубавата част от своя живот. В мое отсъствие. А аз още не знаех къде съм се приземил. Времето беше пред мен. Не трябваше да бързам. По важното бе, че помалко налучквах реалния път към нея. Атлетиката бе единствената пътека, която можеше да ме отведе в преддверието на храма. И да ме дари с мечтаната възможност да пристъпя вътре. Очаквах след няколко месеца да навляза във вихъра на спорта и знаех, че някой ден, на някое състезание щях да срещна невероятно красивата спортистка с червената фланелка. Този път наистина случайно. В деня на последния ми шанс. Започнах здраво да тренирам. Много бяха причините върнали ме към спорта. Но една от тях бе на първо място, далеч пред всички останали. От деня на моето уволнение атлетиката и Венетка бяха синоними.
    Не си спомням къде имах късмета да я зърна. Едва ли съм чакал повече от седмица. Може би съм посетил поредното състезание с нейно участие. Или седнал на най-скритата пейка в сектор “Б” на стадион “Народна армия”, съм станал свидетел на част от обикновена нейна тренировка. ...

    ...

        В началото на дълъг път те срещнах,
        със радост подадох ти ръка.
        Пое я! И нещо в мене трепна.
        В очите ми проблясна сбъдната мечта.
                            Из: “На Дани”

     Не написах разказите за момичета посетили сърцето ми в рими. Не бих се справил с подобна задача. Но духа на поезията присъстваше изцяло в моите чувства и копнежи. Скърбейки за покрусени надежди и пропуснати моменти, осъзнавах, че животът ми дълги лета бе заприличал на дълга есенна елегия. Защото там където любовта и трагедията са трудни за разказване и осъзнаване, то най-добре е те да се римуват. Но има моменти, в които идва ред на разума. Ред за по-прозаични и разбираеми страсти, за едно голямо приятелство. Това приятелство, единственото момиче, на което и днес мога да се обадя - да изпием по кафе, да споделя за интересно преживяване - от което мога да поискам услуга или тя от мен, се казва Даниела.
    Романът с нея бе по-различен от всеки друг епизод в моя живот. По-земни и не тъй интригуващи бяха случките. Не ще преобладават болки и трепети, породени от любовни драми с неочакван или предизвестен край. Ще се опитам да предам цялостен спомен за нашата връзка. Повест за мисли и вълнения, които ми носеше тя, през четирите години, в които бяхме заедно.
    Всичко започна на една бригада. Дългът към трудова България през знойните октомврийски дни на 86-та ме отведе в далечното гранично селце Брегово на първата и последна студентските бригада. ...
    Всичко започна от асфалтовото игрище в двора на бригадирския лагер. Тежкият работен ден беше приключил и аз бях основна фигура в поредното мачле, когато към нас се приближи и включи в играта едно момиче. Може би незатихналата страст към женския футбол бе причината да не се поколебая и на секундата да я заговоря. Казваше се Даниела. Разговорът започна с футбола. Аз със своя скромен няколкомесечен стаж на треньор, веднага разбрах, че Дани има заложби за тази игра. И хъс на победителка. Вечерта продължихме подетия диалог. Оказа се, че ще учим в един и същи курс. Разбрах, че тя е интересно момиче и потърсих нейната компания. Почти цялата бригада бяхме заедно. Без да се случи каквото и да е между нас. Открих в нея сродна душа, а може би малко по-късно и тя в мене. Бригадата приключи. Заедно поехме по студентската пътека и така цели четири години нас ни свързваше едно голямо приятелство. След време всичките залози ни предвещаваха спокоен семеен живот или бурна раздяла съпътствана с огън и жупел. Но ние с Дани все още можем да кажем, че сме добри приятели и единствено ангажираността на всеки от нас, добавя епитета бивши към нашите по-чести интернет връзки. ...

    ...

    Срещнах те, погледна ме и скоро се познахме,
        парче кристал бе твоята душа.
        Весело дете, усмивка всеотдайна.
        Какво попречи ми с любов да те даря?
                            Из: “Бъди винаги красива”

    След тежката, но вълнуваща проза от предния разказ идва време на едно кратко лирично отклонение. На красива поема насред студентските години и епопеята с Даниела. Един на няколко пъти появяващ се и изчезващ блян, за който и днес съжалявам, че не успя да получи достатъчно огън за да засияе. А можеше дори да избухне! Този блян се казваше Веселина.
    По време на предния мой епизод се поотдалечих от любимия ми спорт. Случилото се отново ме води на пистата. ...
...
    В първите дни на септември 87-а – година след завръщането ми в цивилизацията, прекарал дванайсет месеца на студентската скамейка - спортният ми път ме отведе на летния лагер “Академика“ в село Черноморец. На брега на морето, където всяка година през септември се събираха отборите за средни и дълги бягания на всички университети. Разбрах, че съм попаднал на прекрасно място. Великолепна база на брега на морето. Перфектни бунгала с невероятни условия. Добре улучено време – края на лятото. Идеална обстановка за началото на новия сезон. Атлетите в студентското пространство бяхме като голямо семейство. Не само съперници на пистата и по кросовете, но и компания в среднощните дискотеки, по време на разпускащите волейболчета на плажа. Започваше моя първи студентски лагер. Вървях по трасираните от Ники пътеки, подвизавал се вече три години в тези среди.
    Какво се случи една година назад? През есента на 86-а, когато все още не бях част от отбора, а някъде из пустоша на Брегово по време на студентска бригадата се опитвах да омайвам с нежни приказки моята колежка - Даниела. По същото време, на същото това място в Черноморец, момчетата от моя бъдещ отбор бяха сформирали обща компания с тима на ВХТИ Бургас. Мъжката група на нашия институт пасваше идеално с преобладаващо женския отбор на химичките от крайморския град. Един от двигателите на тази компания отново бе Ники. Който за пореден път не беше си пропилял напразно времето и срещата му с Василка бе довела до забулена в потайност връзка. Но общата компания между двата отбора се запази и за следващия лагер. Вече и с мое присъствие. И с нова атлетка в техния отбор. Веселина, или Весето, както всички я наричахме.
    Завръщам се насред Черноморец, край брега на морето. Времето преминаваше в семпла обстановка, без знаменити събития. Тежките тренировки се редуваха с приятни нощни изяви. От вечери изпълнени с ритми и плач на китари. От дискотеки и барчета близко до морската шир. Герои в общия купон бяхме ние и бъдещите нефтохимички. Голяма, весела тайфа без ангажименти и конкретни връзки. Дори Ники и Василка с нищо не подсказваха за кипящи или отшумели страсти. И насред тази веселба, седнала винаги плахо, леко в страни, ненабиваща се на очи – забелязах едно скромно и тихо, но много приятно момиче – Веселина. ...

    ...

        Защото ти си първото,
        единствено,
        и може би последното момиче,
        което ме обичаше,
        което ме обича
        и ще ме обича сто!
              Из: “На момичето, което ме обичаше ...”

    Годините си минаваха, животът си течеше. Много прекрасни чувства успях да изживея. Душата ми долови различни нотки от стълбицата на любовта. Само едно, последно нейно проявление все още не бях изпитал. Реалната взаимност. Дали не идваше и нейното време?
    Започвам разказа за Светла. Един малко по-различен разказ. По кратък, лишен от силни чувства и епични драми. Както кратка и по-спокойна беше нашата връзка. Подготвяйки съдържанието на своята книгата, нито за миг не се поколебах да намеря място и за Светла в сериите от моя живот. Защото в една пълноценно изживяна младост има място не само за чувства, карали ме с години да изгарям от страсти. Защото и споделени дори за няколко месеца радост и тъга с приятно момиче понякога си заслужават.
    Течаха последните години на моето студентство. Време, през което Йотето работеше в лъскав научен институт на пъпа на София. Приключваше работа около пет часа и често се срещахме за да продължим деня с чаша бира. Понякога той си тръгваше от работа с приятна и скромна, но забавна колежка. Казваше се Светла. Бяха близки - но може би само добри познати. Два или три пъти се разхождахме из центъра, след което качвахме дамата на рейса за “Люлин”, а ние с Йотето отивахме към близкото кафе или бирария за да завършим по мъжки. След минута, пуснали се из дебрите на спомените, забравяхме за неговата колежка.

    ... Не помня кога, не знам къде, но се досетих за колежката на Ники Йотов. Беше се загубила. Поне от моя поглед. Попитах Йотето имал ли е сериозна връзка с нея. И след като неговия отговора ме успокои - споменах, че не бих му се разсърдил ако ни уреди среща. Защо се сетих точно за Светла? Защо не потърсих момиче от института, от махалата или палава екотруженичка? Защо не изневерих на себе си – не се отдадох на първото срещнато девойче, за вечер или за седмица? Защо не изчаках съдбата отново да ме дари с очакван миг? Нали не бях загубил своята влюбчивост? Ще си призная - Светла не беше обикновено хвърляне на заровете. Нито наслука потърсена авантюра. Още когато се срещахме тримата с Ники, преди година, тя ми бе направила добро впечатление. Може би понеже винаги съм “се падал” по-скромни и приятни нежни създания. Които не се опитват да бъдат по велики от собственото си аз, да се правят на незаменими. Едва ли ще бъда честен твърдейки, че тръпката в мен беше силна и спонтанна, подсещайки Йотето за Светла. Но знаех, че тя е момиче по мой вкус. Бях я забелязал, а това беше добре като начало. Организирахме набързо две срещи. Първата разузнавателна, да си припомним, че сме се виждали, да подготвя почвата с няколко небрежни намеци. За да я накарам да предположи “какво й подготвяме”. Втората среща беше с предначертана развръзка. Сюжетът бе елементарен. Разходка до късно в мрачната есеннозимна вечер, към края на която Йотето внезапно се досеща, че е забравил за посещението в тях на втора братовчедка от Павликени. Ето как на мен ще ми се наложи да изпратя нашата дама до “Люлин”. Докато се усети, Светла “влезе в капана”. А може би с доброжелателна усмивка прие, че е попаднала вътре. Последва покана за нова среща и някак много бързо вече бяхме заедно. Дали връзката изпревари чувствата? ...

    ...

“Иване, аз много те обичам и ти много добре го знаеш. Когато се запознахме, аз не бях обърнала внимание колко мил и добър човек си. Сега го знам и много се радвам, че си ме избрал аз да бъда твоята половинка. Искрено искам и се надявам да бъдем едно добро семейство, в което да цари мир, разбирателство и най-вече много любов, която да сгрява семейното огнище.”
С много любов

ЗАЙО

        Кристално чиста, като висините сини,
        намерих те спяща жаждащи мечти, -
        в съня на твоите шестнадесет години
          душа те възжела и похити.

        Душата ми над тебе бисер ще поръси,
        че ти ще бъдеш роза, аз ще бъда май.
        И ние ще горим унесени в съня си
        и като дим в небето ще намерим край.

              П.К.Яворов

    Преди време, бих казал съвсем скоро, срещах майката на Николета. Бяха заедно с Дани, прекрасната малка щерка на Ники. Заприказвахме се, говорихме дълго. Не бяхме се виждали от години. Сетихме се за хубавото минало, за преходното щастие. Разбира се говорихме за съвсем прозаични и дневни неща. Побъбрих и с прелестното момиченце, което беше “одрало кожата на майка си”. Колко много бе пораснала, вече беше първокласничка. Попитах я дали ме помни. “Преди три или четири години, в тази сладкарница. В “Надежда” ”. Естествено, че не ме помнеше. Но този факт не ми попречи за две минути да спечеля нейното приятелство. Завършихме разговора с леля Софка. Пожелахме си обичайните прозаични неща. Но вместо чао, малката Дани спонтанно ми призна – “Ама мама има една снимка с тебе”. Стреснах се. Нещо трепна в мене. Ако някой ме беше попитал, дали Николета пази наша обща фотография, не бих се замислил, отговаряйки му с да. Но тази реплика, тази споделена снимка, от дете, което не можеше да ме познава, почувствах по особен и неповторим начин. Единственото, което успях да отроня беше – “Кажи на мама, че аз също имам нейни снимки – моите са три”. И всеки тръгна по своя път. Ето за това момиче, което единствено от героините в тази книга, пази наша обща снимка, на малко по-скришно, по-съкровено местенце, започва моя разказ. Но и за момичето, което в моята душа никога не беше номер две, което успя да запали големия пожар, да разгори отново вълшебната стихия. Която ме накара да се почувствам жив, години след като бях приел, че любовта за мен е територия само на миналото. Да осъзная, че няма втора или трета любов. Няма друга любов освен истинската, неповторимата. ...

    ...

z-index:3; overflow: auto; visibility: hidden; padding: 5px;">

      Ти идваш с полъха на
             ранна пролет,
      с дъх стопяваш ледовете,
            сковали заспало ми сърце.
      Във душата плахо зазвучава
            мелодия на нова песен
      и отново ражда се надежда,
            подсказана от твоите очи, дете.

                        Рашково 18 октомври 92 год.

    Имало едно време едно писмо. Най-съкровеното, получено по време на войнишката служба. Единственото написано от богинята на любовта с прелестното име Венетка. След горчивата истина и почудата от невероятна, но “детска” любов - тя по леко загадъчен начин бе отправила своето пожелание към влюбен до полуда по нея хлапак. Да намери момиче, което да обича, но и той да бъда обичан от нея. И това пожелание тръгна. Да броди. Из квартали и галактики. Дълго се лута. Слизаше надолу. Прекосяваше блата и неблагоразумие. Покоряваше и върхове. Понякога докосваше подножието на звездите. Не бе ли дошло времето след дълго скитане пожеланието все пак да се приземи? Вярвах на това пожелание. Пазех в сърцето си спомена за богинята. Мечтаех някога, някъде нейните думи да ми помогнат да открия отново любовта. Тази най-истинската! ...
    ...
    По това време Стефчо бе отворил малко кафене в преддверието на старата тяхна къща. Направи го нехайно и нерешително, може би повече за собствено удовлетворение, отколкото с цел да печели. И ние често се събирахме там, най-вече след махленски мач за да обсъдим кой и защо не е вкарал, кой е бил най-слаб. Но деня, за който пиша, случая беше по-различен. Стефчо имаше рожден ден.
    23.04.1992 година. Паметен ден, който промени живота ми. Един от тези дни, за които казваме, че от тях започва историята. Денят на новото запознанство.
    Компанията в кафето беше заформена предимно от негови връстници. Ние по-старите, аз, Димо, Мишо и жена му Румяна, се бяхме настанили на една по-закътана маса. На една от масите, може би най-централната, беше седнала приятелката на Стефчо – Поли и няколко нейни познати. Малкото уютно, но неподходящо за големи купони кафене създаваше приятна и задушевна обстановка. Музиката както винаги беше на ниво. Водката също. Отделните компании помалко започваха да добиват цялост.
    Споменах за масата където беше Поли и нейните приятелки. Трудно ще си припомня къде потърсихме общата тема с тях, но все пак симпатичните нежни девойчета ни накараха да я открием. Кои бяха те – не помня. С изключение на едно шестнайсетгодишно дете. С изключение на Николета. От тук започва моя истински разказ. От рождения ден, където на съседната маса седеше това прекрасно малко създание. ...

    ...

z-index:3; overflow: auto; visibility: hidden; padding: 5px;">

        Залязвате, залязвате над моя път,
        очи красиви!
        Но огнените ви следи
        вдън моите гърди
        като две клади живи
        ще ме горят, ще ме горят до смърт.
                            Бенжамин Нойкирх

    Измина година от годежа ни с Ники. Едва ли годеж е подходящия термин. Обричането на вечна вярност, откриването на общата съдба, не може да се определи с понятия като годеж и сватба. Измина година от мига, в който ние се зарекохме да преодолеем препятствията по пътя ни напред.
    Що за понятие е човешкото щастие? И колко непосилна задача е отговорът на подобен въпрос? Има ли вечно щастие? Или в момента, в който привикнем към него, то престава да бъде достатъчно мечтано? Риторичен въпрос! Какво се получава, когато с непохватността на обикновени хора, изпуснем същото това щастие, превърнало се в делник? Ако го оставим да отлети и някоя мрачна сутрин се събудим без него? Превръща ли се то отново в мечта? А може би във вечна носталгия? Или напуснало ни окончателно, това красиво изживяване запазва своята неповторимост и величие, изскубвайки се от кожата на ежедневието, която неволно сме му надянали? И загубвайки своето щастие, ние всъщност го спасяваме? От равнодушието. От бавната му, но неминуема кончина. За да остане то завинаги в нас - с цялото си великолепие и блясък!
    Преглеждам текст от гърба на една снимка, в която освен нежни думи лъха и чувство за раздяла:
    “Когато погледнеш тази снимка, спомни си за времето прекарано с мен. Нека тя да ти напомня, че винаги ще има човек, който да те обича и мисли за теб. С най-голяма обич, твой малък
            Зайо”
        19.10.94 г.
    “Спомни си за времето прекарано” – защо “спомни”, защо се усеща завършеност в думите на Ники? Дали причината беше нескопосаната й учителка по литература, която не й беше обяснила използването на времената в българския език? Или тя бе доловила далечна обреченост на нашата връзка? ...

    ...

        От днес нататък пътят ни един е.
        До мен навсякъде ще бъдеш ти
        и като сън живота ще премина -
        дано в съня ни пролет да цъфти.
                   Крум Пенев

    Да има ли разказ за Тони в книгата на моето минало? Ето от къде тръгнах. Разполагайки факти и аргументи на кантара. “Автобиография на любовта” – това е заглавието, което поставих пред всичките описани епизоди. Може ли да е цялостна легендата за любовта без нейното последно проявление? Нейното сбъдване, притворено в уюта на семейното огнище? В шестте години съвместен път напред? Без чувствата към моята съпруга и желанието, с което прекрачих ритуалната зала, а от там отведох момичето в бяло към нашия общ дом? Ще добавя за сина ми Любо. Още едно, по-различно, но не по-малко съкровено и вълшебно проявление на любовта. Пътя, извървян от деня, в който срещнах малкото момченце, син на приятелката ми Тони. Възприемането, че от един миг нататък аз съм човекът, отговорен за него. И постепенното, но безотказно превръщането на това откритие в най-свидно бащинско чувство. За да дойде момента когато той се обърна към мен с думите – “баща ми”. И вечерта, останал насаме, развълнуван и замислен - осъзнах, че без да разбера кога и как, Любо отдавна беше станал мой син. След което да заявя първо на себе си, че никой, никога, по никакъв начин не ще ме убеди в противното. Независимо от каквито и да е генетични аргументи. За всички тези проявления на любовта се замислих дали да посветя свой разказ. С още много доводи в тази насока.
    Не го написах. Ще обясня защо. Ще се върна към идеята за тази книга. В превръщането й в елегия на любовта, но любовта от моето минало. Роман за хубавото и незаменимото, посетило някога дните ми. За чувствата на обич и болка, на взаимност и отхвърляне, които бях изживял. Книга за красивото минало – това е “Автобиография на любовта”. Няколко разкази, всеки със свой увод, криволичещ път водещ към кулминацията, постепенна развръзка и завършващ с тъжен или още по тъжен епилог. С опит за последни думи, отправени към възпятата героиня. Побира ли се изживяното с Тони в подобна схема? Начало, дълга история и неминуем край. И понеже с Тони ни е хубаво да бъдем заедно – не вярвам някога, някой от нас да се замисли за какъвто и да е край. Ето защо не е в тази книга мястото на разказа за моята спътница в живота. Той не е написан, само поради една причина – той все още не е изживян. Разказът за Тони е част от друга моя творба.
    ...
    Ето защо оставих разказа за Тони за бъдни времена. Защо ще изчакам да го доизживея, да се сблъскам с всичките му проявления – и може би след сто години ще се облегна удобно на фотьойла и ще го възвелича. Ще го направя. И знам коя е причината. Макар и по различен начин; въпреки че понякога забравям да го споделя – аз обичам Тони. И съм безкрайно доволен, че точно тя е моята съпруга. ...

    ...

        Но колко
        в сетния си час ще кажат като мене:
        “Обичах – следователно живях!”

                   Стефан Цанев

    Преди по-малко от година, провокирана от случаен разговор, в съзнанието ми започна да се оформя интересна идея. Нейните корени може би трябва да потърся във времената от преди двадесет години, под съвсем друга форма. Преживяла заедно с мене лутанията на съдбата и чувствата, тръгнала като плах опит за драма. След време тази идея се превъплати в прочувствено “Неизпратено писмо” - най-верен разказ не само за голямата любов, но и за плахото хлапе, тръгнало геройски по пътя си напред. За неговите мисли, терзания, успехи и провали.
    Мина време. ...
    ...
    Някъде по това време на едно от поредните скучни събирания, след спонтанно споменато от Ники нежно име, Розалия съвсем ненадейно ме помоли да разкажа повече за момичето, за мен и за случилото се преди много лета. Да споделя за това потайно създание, за което понякога е чувала да говорим с много догадки. Да си признаем защо споменавайки я, всички ние добивахме странен и загадъчен вид. След което аз още по ненадейно, почти на майтап й отговорих – “Това е изживяване, което не може да се разкаже, особено на маса. Но е много интересно и съвсем скоро планирам да напиша книга и да възвелича тази позабравена любов. Да напиша романа на моя живот.” Думи казани без да се замисля над вложеното в тях съдържание. Изстреляни спонтанно. Ето как неочаквано отпуших бутилката и пуснах духа на желанието да излезе на свобода.
    ...
    И останал единствено с написаното успявам да се замисля за последно. Дали не пренебрегнах някои трепети, не пропуснах ли да спомена момичета, акцентирайки точно на тези разкази. Бегло споменах за Светла Терзийска – атлетката от Локото, към която знам ли защо не подходих по-решително. Може би фатално отложих събитията във времето? Споменах и за Ваня – русалката от краткия и невъзможен сън. Имаше момичета, които се опитваха понякога да проникнат в душата ми. По една или друга причина не успяха. Останаха незабравимите.
    Елена. Момичето на моето детство. Какви бяха поривите в душата на тринайсетгодишното хлапе? Любов, страст или болка от разочарованието? Не започнах ли твърде рано с разделите? Но каквото и да беше чувството, знам, че то беше много силно. И кристално чисто. Чувство и момиче успели да обсебят изцяло детството. Да ме накарат да го запомня завинаги. Както и Елена. Сбогом, Елена!
    Венетка. В своята книга исках да пиша за различни стремежи, трепети и случки. В нея да има много героини. Но преглеждайки написаното оставам с усещането, че творбата ми се превърна в история на Голямата любов. И че по-точното нейно заглавие е – “Венетка, аз и другите”. Но не беше ли това истинското мото на моето минало? Защото без изживяното, почувстваното и изплаканото за Венетка, за богинята от висините на Олимп, аз нямаше да съм същия. Книгата нямаше да я има. Безсмислено щеше да е сътворението на Вселената. Останалото вече го написах. Венетке, аз знам, че някога, може би утре, може би след две хиляди години, но ние ще се срещнем! Дали не отложихме най-решителния миг за следващия наш живот?
    Даниела. Малко по-минорни тонове. Но могат ли да са минорни чувствата? А тях ги имаше! Както го имаше и ежедневието – цели пет години. Някой от нас някъде сгреши. Не се получи. И двамата не съжаляваме. Но знам, нямаше да съжаляваме и ако бяхме успели. Дани, ние с теб ще си останем добри приятели.
    Весето. Различното изживяване. Припламващи чувства, потушавани от делника и от километрите. Късно открих, че тя можеше да е момичето. Съжалявам, че не я поисках истински. Весе, прости ми и бъди винаги красива!
    Светла. Една кратка авантюра неочаквано остави в мене дълбока следа. Късметът не беше на наша страна. Раздели ни и бързо се забравихме. Светла, бъде щастлива, спомняй си понякога за момчето, което обичаше сто.
    Николета. Сбъднатата мечта. Най-красивите дни в живота ми. Невероятната приказка. Вълшебството, което посещава битието само веднъж. Забравих, че имах минало, знаех че ни чака вечно бъдеще. Знаех, че ако я загубя, ще загубя и себе си. Съдбата ни се подигра, но и ние й помогнахме. Ники, благодаря ти, че ми показа какво е истинското измерение на щастието. Знам, че винаги когато пътищата ни се кръстосат из мрачните надежденски улици, ще успеем да дарим себе си с една вечна усмивка.
    Тони. Последен пристан на сърцето ми. Завинаги! Не знаех, че в прозата мога да открия отдавна дирена хармония и красота. Тя ме научи да се радвам на различните ценности. Да докосна по- простичките измерения на щастието. Внесе топлина в дните ми. Тони, радвам се че ти си финалния жребий на моя живот. Ти си моята съдба. До последния наш ден. “До когато смъртта ни раздели”.
    Като че ли вече казах всичко. Това беше моя роман. Най-съкровеното. Изживяното, което най-истински ме е вълнувало, което е останало завинаги. Аз реших, седнах и написах това, което исках. Надявам се с тези редове моята “Автобиография на любовта” да е завършена. И аз да се наслаждавам само на спокоен семеен живот. Като атлет, приключил дългата си и незабравима кариера, който седи на по-отдалечена пейка на стадиона. Който не само гледа състезанието, но понякога отклонява мислите към своите макар не блестящи, но свидни и безценни нему прояви. Така и аз оставам единствено в терзанията на сина си Любо да се досещам, че някога съм бил на пистата. Усетил радостта, болката и магията на полета. Подирил, открил и възвеличил най-красивите нюанси на чувствата. И облягайки се удобно на седалката да си кажа – “Аз бях част от Любовта”.

Елхово, есента на 1984 г.

        Аз пишех много, за любовта голяма,
        за тъгата, за мойта самота,
        за живота войнски също ти разказвах,
        за голямата надежда да те видя след това.
                   из “Неизпратено писмо”

Някога, много отдавна,
влюбен до полуда в едно прелестно момиче,
аз написах писмо.
И понеже моята фея не искаше да ме дари дори
с частица топлина,
дори с вълшебството на своята усмивка,
тези мои болки
се превърнаха в никога
“Неизпратено писмо”.
Ето я и моята изповед, която вярвам
някога, може би след сто години,
все пак ще достигне
до един митичен връх – там горе на Олимп.
---------------------------------------------------

Венетке, обичам те!

    Венетке, този апел ме изпълва и мъчи толкова време. Той звучи и ще звучи в душата ми завинаги. Затова позволи ми с едно малко по-дълго писмо, да ти кажа само три думи. Единствено те са съществените – всичко друго е декор на любовта ми към теб.
    Венетка, обичам те!
    Венетке, не мога по друг начин да започна писмото си. Дали понеже ти за мене си всичко, може би защото ...

    ...
    ...

                     Елхово, есента на 1984 г.

... Послушах други, истинските приятели, които бяха най-близо до мене. Които също не бяха се отказали от моята борба, бяха я приели до някъде за своя. Но най-вече почувствах порива излизащ от сърцето. Такъв бе моят характер. Такъв бях аз. Не само силата на чувствата. Не само абсурдността на мисълта, че ей така ще се откажа от Венетка. Че от днес ще спра да се надявам. Аз бях романтик. Жестоката реалност ми беше повече от чужда. Харесвало ми е да се надявам. Харесвало ми е да я обичам, да говоря за нея, да я сънувам. Дори бих казал, че съм предпочитал болката Венетка, пред кое и да е лекарство с нежно име. В душата ми не е имало място за друго момиче. Естествено, вече съм знаел, че е безвъзвратно изгубена. Но моя живот бе станал поезия, както стиховете, които четях всяка вечер. Аз страдах. Но и осъзнавах, че съм дарен с възможността да обичам истински. Това бе изключителен дар от съдбата, който само неразумен би пропилял. И продължих. С мъката, с агонията, с горестта! Но и с любовта, с приказката, макар и тъжна, с надеждата! Kъм една истинска любов не може да се подходи лековато – край, от днес вече не ще ме гори, няма да изпитвам болка. Една любов може да се замени единствено и само с друга, не казвам по-силна, не казвам и по-слаба. Тук мерките са безполезни. Както Елена потъна в забрава, когато срещнах Венетка, така и огънят Венетка щеше още дълго да бушува, след години да се превърне в скрит, но тлеещ и жарещ въглен, дълбоко в глъбините на душата. Надеждата загина, пожарът остана. Въпреки чувствата към други момичета след време. До един прекрасен ден, осем години по-късно, в едно кафене, където на съседната маса седеше прелестна шестнайсетгодишна сирена. Когато срещнах Николета. Но не и в този миг. Не и след Трявна. ...
...

    ...
    Не ще му противореча на Иван. Той бе наказан. Аз бях наказан, но не заради любовта. Бях наказан заради цялото нахалство продължило много дни. За "случайните" срещи. За турските народни песни. Наказан и за бъдещото ми нахалство. И в никакъв случай, не нейното високомерието бе виновно. Дори бих казал не и досадното ми поведение. Още повече абстрактната теория на Мишо, че Венетка беше преживяла тежка нощ под влияние на вчерашната химия. Истината бе проста - тя все още не бе ме разбрала. Венетка все още не ме познаваше. И не понеже беше малка. Виновният бях аз. Виновен, че не успях да й обясня какво искам, защо идвам, на какво се надявам. И дали въобще се надявам. Може би е имало досада. Но почувстваното от нея, не само в този миг, но и по-късно на стадиона, е звучало по следния начин – “Не разбра ли това момче, че няма шанс. Защо пак идва при мене? Между нас никога нищо не ще се получи.” Опитала се е да ми го покаже. Но аз не бях й споменал за причината. Да припомня ли, че всеки миг, в който тръгвах към нея, попадах в някакво ошеметяване. В страх, че не ще бъда точен, че ще кажа глупост, че ще се изложа. Аз бягах от себе си. А можела ли е Венетка да ме разбере, когато сам бях избягал от себе си?
    Връщам се на мига и нейния поглед. Стоях безгласен. Не можех да реагирам. Събитията минаваха покрай мене. Сега се сещам, че след тежката нощ с Мишо бяхме прибягнали до малка доза сиднокарп, лек психо-стимулант. За смелост. Но понякога с обратно действие. Не от него бях преминал в света на сенките. Бях натирен там. Спомням си, че на въпроса на Венетка какво правим тук, Мишо спокойно й обясни, че сме дошли на риболов и че няма по-хубаво място за това от Тунджа. Сигурно е бил прав. Но защо златната рибка успя да потопи пишман рибаря?
    Не искам да се повтарям за чувствата, които изпитах след час – този път на стадиона. За погледите, а те бяха безброй. Моите искащи разбиране – нищо друго. Погледи на безнадеждно влюбено хлапе, желаещо още веднъж да види своята Жулиета, да й се възхити; знаещо, че след час нея просто няма да я има. А нейните – каквото и да напиша за леденото изпълнено с неприязън чувство, четящо се в очите й - ще прозвучи слабо в сравнение с действителността. Защото Венетка се беше развихрила в решението си да приключи “моя случай”. Да ме отчая, да изпепели всеки остатък от напън в мен. Нейната присъдата беше окончателна. ... Колко слабо ме е познавала. Тя е могла да ме погуби, но едва ли да убие любовта.
    Състезанието свърши. Стадионът опустя. Победителките ликуваха. За победените оставаше болката и разочарованието. След час експресът за София отнесе Венетка не само от сърцето ми. С нея изчезна и всяка светлина. Аз останах. На един пуст стадион. В един още по-пуст град. В мъртва тишина. Взех листа и го почерних с мъка. Запитах се - “Защо е тъй зла съдбата ми?”. Продължих със зловещи стихове, написани за смразяваща тъга, за злощастна съдба, за момиче с ледено сърце.
    Тръгнахме с Мишо към следващата наша цел. Аз не вървях, аз бях в небитието. Лутах се в безпътицата на душата си. Стигнахме до едно свято за него кътче. Тунджа, въженото мостче над реката и тополите от двете страни, както се пее в песента на Щурците. Мишо отиде да дири Тошка, момиче с нерадостна съдба, което той беше изпуснал да запази завинаги в тежък за нея момент. Сега се надяваше да я срещне на моста, да си спомнят всичко за миг и да тръгнат по своя път сами. Аз останах на брега. Загледан в реката, в тополите. Мислейки за раздялата. Усещайки окончателния край. Безвъзвратния. Края, след който оставаше само надеждата - след години и ние да се срещнем за миг на моста. Съзнанието ми не можеше да го възприеме. Не искаше да повярва на вечната й липса от живота ми. Ако дори се бях опитал, в този ден, да прозра безпътието, резултатът щеше да бъде катастрофален. Но аз не мислех за бъдещето. Болката бе неописуема. Не само от разлъката. Страданието се усилваше от начина, по който тя настъпи, по който бях отблъснат. В този миг не осъзнавах дори и частица от своята вина. За мен истината бе повече от проста. Аз я обичах. Аз не можех без нея. Тя ме отхвърляше. Тя ме мразеше. Настанал бе мигът да изконсумирам болката. Да изпия чашата с отрова до дъно. На следващия ден чувството вече нямаше да е същото. След седмица щях да съм свикнал с печала. След месец щях да чакам нова случайна среща. Всичко минава и отминава. Както водите на Тунджа. Но този час на самота, седнал до тополите, загледан в мътните води на сивокалната река, за мен ще остане неповторим. Може би сравним единствено с мига, в който след време разбрах, че Венетка ще се омъжи. Една непоносима тъга. Едно разяждащо всичко свято безмълвие. Без опит за припомняне на вчера. Без помисли за утре. Подобно понятие въобще не съществуваше. Времето бе спряло. Тишината беше злокобна. Въздухът бе тежък и ме стягаше. Сълзите изригваха. Земята бе трижде проклета.
    Мина час. Мишо се върна. Тръгнахме из Ямбол. Обикаляхме из улиците. Може би съм представлявал бледо копие на живо същество. Дълго вървяхме без дори да говорим. Постепенно болката започна да отслабва. Остана само пустотата. Невероятната пустота. Празнината. Нямаше я Венетка. Нито при мен, нито в сърцето ми. Нямаше я надеждата. Пожарите бяха спрели за час да горят. Нямаше я дори и болката. Абсолютна пустота. Абсолютна нереалност. В безмерно безвремие. ...
    ...

    ...
    Вдигнах слушалката. Чашата е вече празна, само малко парченце от лед се търкаля на дъното. Мога да набера вече и номера. Поглеждам часовника. Деветнайсет часа, двайсет и осем минути. 06.11.87 година. Каква е тази песен по радиото – “Сбогом моя любов”. Не подхожда. Настроението трябва да е празнично. Пускам касетофона и “Среща след десет години”. Леко, само за фон. Набирам номера. Време е. Дългоочакваният миг дойде. След толкоз години! Свободно. Ще има ли свободно място в сърцето й? Мъничко, ето толкова. Не ми трябва повече. Чакам. Да чуя гласа й. Да й кажа, че ... Свободно. Вдига сестра й:
    - Ало, Венетка.
    - ... Венета? ... Венета вече не живее тук. ... Венета се омъжи. Кой я търси?
    Едва ли хиляди поети могат да опишат злокобния тринайсти кръг на ада, в който за миг се приземи душата ми. Почувствала тежестта на тези три думи. Не успяла все още да ги осъзнае. “Венета се омъжи.” Ако цялата тъма на небето се бе срутила връз земята, не би настанал такъв мрак, какъвто за секунда нахлу в сърцето ми. Но устата все още на бе възприела крушението на света.
    - Иван я търси. А бихте ли ми казали на какъв телефон мога да я намеря?
    - На 71, ... 72-..-.., не ..-.., едно от двете.
    - Благодаря! Дочуване.
    Затворих слушалката. Мъртва тишина. Спомняте ли си тази песничка на Васил Найденов. “Тишина! Тишина! Само тя ми остана след теб!”. Смразяваща, безизразна тишина! В такъв миг не може да се почувства цялата болка. Тя ще е непосилна за сърцето. А тишината е неразбиваема. Въпреки желанието за неистов писък. За писък на отчаянието. Кой безумник бе казал, че вселената нямала край? Има! И неговото име е тишина! Едва ли съм успял да си припомня за надеждата, накарала ме да вдигна слушалката. За погледа на “Витошка”. За мислите отпреди две минути. За дългото, изпълнено с трепети чакане на този ден. За мечтата, с която го свързвах. И всичко това, цялата земна надежда, затрита от вестта убийца. Пламен бе казал, че съм егоист в любовта си. Едва ли е имало миг, в който да е бил толкова прав. Защото вестта от светъл за Венетка празник бе предизвикал в мене само мъка и гибелна скръб. Но могъл ли съм да реагирам по друг начин? След ден успях да погледна случилото се и от тази, хубава за нея страна. Но не и в този миг. В мига, в който вестта дошла от глъбините на черния пъкъл поглъщаше всяка мисъл и опит за поемане на въздух. В който часовникът спря. И сякаш светът беше застинал. За да предизвести своя погром. И моя.
    Мина час. На безвремие. Аз, смазан от чутото – нито говорех, нито чувах, дори за кратко бях спрял да съществувам. Телефонът ме гледаше ням. А аз сипех върху него яростните проклятия, заслужени от съдбата. Мина още час. Събрах малко решителност насред обзелото ме безсилие и успях да вдигна слушалката и да набера номера. Дори не си зададох въпроса – защо? “Трябва да чуя гласа й! За последно!?” Дали така мислех тогава? Можех ли въобще да мисля? Или действах инстинктивно в безтегловността на присъствието в реалния свят. ...
    ...

    ...
    Вече бях убеден, че никога не ще открия такава голяма любов, чувство, което да ме накара отново да кажа “обичам те, но истински, с цялото си съзнание”. Дните продължиха своя ход. С ежедневието, но и с незатихнали огньове от стари пожари. Не се гаси туй що не гасне. Единственото спасение беше на мястото на тези огньове да се разпали нова, също така изпепеляваща стихия. И този час дойде. В един априлски ден на 92-а, когато ме запознаха с едно също тъй магично момиче – Николета. А може би няколко месеца по-късно, когато открих, че я обичам. Истински! Когато открих, че пожеланията на жрицата от храма в “Дървеница” бяха стигнали до небесата. За да може съдбата да ми дари отново с любовта. Бях открил момичето, в което да се влюбя така както само аз знаех. Минаха месеци. Успях да я завоювам. В един прекрасен ден набрах сили и признах първо пред себе си. Обичам Ники, колкото Венетка! Обичам отново! Благодаря ти Венетке! Признах го и пред приятелите. Без да изпадна в светотатство. И дадох покой на душата. И на момичето с червената фланелка. За да заеме тя това кътче от сърцето ми, което отдавна й пазех. Най-свидната, най-нежната част от едно позагрубяло сърце. И сигурен съм, да не го напусне до края на дните ми. Понякога да напомня за себе си. Да разпалва пламъци на спомените. И всяка година на пети септември да ме кара да правя задължителен крос в Северния парк - посветен на нея. И всяка година на 22 януари да оставам по до късно, да пълня чашата с водка, честитейки мислено рождения й ден. Пожелавайки й да бъде винаги щастлива. След което да я помоля да се прибере в своето кътче. Завинаги в сърцето ми! Благодаря ти Венетке! Че те имаше! Че те има! Че ще те има!
    Дали съжалявам, че не се осъществи мечтата ми да ме заобича Венетка? Да – много, много съжалявам. Но винаги таях още една мисъл. И тя не е само успокоение за несбъднатата цел в живота. Мисля, убеден съм, че съдбата на тази голяма любов, това, че тя остана несбъдната я съхрани. Всяко друго момиче след Венетка, посети живота ми. Пи от жизнените сокове на моите чувства. Дари ме с по-малко или с повече любов. И си замина. Вярно, остави следа или бразда в душата ми. Но си замина. Дори и Николета!? Момичето на сбъднатите мечти. Момичето, което винаги бе равно на богинята. Всички полека си заминаха или заеха потайни местенца из дебрите на душата. Там където най-светлото, най-свидното място беше отдавна и завинаги заето от Венетка. Затова в паметта, в равносметката, в това което съм дори сега, останаха тези невероятни спомени, тези незабравими дни. Ето защо мога да кажа, че съжалявам за тъжния край на приказката, но съм безкрайно доволен, че тези сълзи в последната серия съхраниха в мен не само чувствата. Съхранено остана миналото, остана момичето, вечно на четиринайсет, шестнайсет и дори осемнайсет години. Както и стиха, който написах в деня на раздялата:

        Но знай ще останеш завинаги,
                дълбоко в душата
                            - една незатихваща рана!

    Иде ред за края на тази дълга приказка, разказана и за тези, които ме познаваха, и за непознатите, които ще се познаят чрез нея. Може би прочетена от малцина – магията наречена любов и стрелите на Ерос поразяват всички. Най–приятното, но понякога и болезнено поразяване. Това няма никакво значение, щом се пише за любов. Тя е нещото, което остава много дълго след нас ...     Разказ посветен и на Венетка. Както десетте прекрасни години от живота ми бяха посветени на нея. Надявам се когато тя го прочете да й стане драго, че тъй плахо и наивно е била обичана. Може би ще го прибере на свидно място. И ще го забрави. Но и след хиляда години ще знае, че някъде, някога, много далече, едно момче на 20 или на хиляда години няма да спре да я обича.
    Истински.

    ...
    От всички магии, до които се докоснах, ще спомена най-паметната. Свързана с една песен. “Вървят ли двама” на Мария Нейкова. Винаги когато слушам тази песен се сещам за тази незабравима екскурзия. Изкачвахме “Копитото”. Преминавахме през пищни поляни, прескачахме родили се от топенето на снеговете ручеи, често спирахме да се наслаждаваме на изящната красота на пролетта. И пак тръгвахме, защото аз бях много упорит и нетренираността на моето момиче не можеше да ме спре по пътя нагоре. Бяхме ходили повече от час и Николета се беше изморила. Не смееше да ми припомни, че не е бивша атлетка, прекъсвайки моята бодра крачка. И ненадейно, вместо да ме помоли за почивка, тя запя. Просто запя. Не тя, аз спрях, толкова изненадан и пленен от песента. Не можех да продължа. А Николета вървеше и пееше. “Вървят ли двама на дълъг път”. Догоних я и я погледнах в очите. Дали тежката разходка я беше подтикнала да се досети точно за този текст. Нямам избор, ще отхвърля стила на своя разказ за да я запитам. Дали си спомня тази песен? Откъде долови нотите на тази прекрасна мелодия? Толкоз дълъг ли беше нашия път? Осъзнаваше ли смисъла на изпетите от нея думи? Мислила ли е, че след време може да стигнем до безпътица? Дали само от музиката се носеше нейната увереност, че не ще се спрем? Какъв прекрасен миг! Тя пееше и ние вървяхме по своя път. След последния акорд, аз спрях опиянен. Помолих я да ми я изпее отново. И после пак. Тя беше забравила за тъжната песен, тя изплакваше своята душа. “Ах как не искам да съм сама” – долавях изповедта на нейното сърце. Едно прелестно момиче, с музика и в рими ми казваше, че не иска да е сама, че иска да е с мен. Че желае да делим една съдба. “И път да няма – не ще се спрат”. Изпълнихме ли тази най-трудна част от песента? “Решат ли двама да дирят брод” – ние решихме да дирим брод. Намерихме ли този брод? Задавам на себе си, още един риторичен въпрос - отдавна знаещ неговия отговор. Коя беше причината да спра внезапно насред прелестната поляна? Нима само удоволствието от песента? Или усетих най-великото вълшебство на любовта? Защото точно там, насред неземно красивата природа, близо до най-жадуваното момиче, пленен от нея и от музиката, аз оцених кое е най-магнетичното проявление на думичката любов. Ето защо винаги когато чуя тази песен, замирам за минута, отделям се от битието и си спомням, спомням, спомням ... За да остане в мен не само спомена от моята горска дриада, но и спомена за съвършенството на любовта.
    Най-жадуваното момиче – ето как преди миг нарекох Николета. Нима имах право да напиша подобни думи? Много обичах Ники, особено след случилото се на Рилския манастир. Бях почти забравил Венетка. Тя бе напуснала дори и сънищата. Но никога не бях се осмелявал да сравня магьосницата от моето минало, с която и да е земна красавица. Да напиша – най-съкровено, най-мечтано. Дори не бях се престрашавал да сравня чувствата към двете. И ето, че горе на Витоша, или в дните след неповторимото изживяване – аз го направих. Не тръгнах да сравнявам порива от онези невероятни години, с този към моята нова любима. Те бяха толкова различни, аз също бях много променен. Могат ли да се сравняват слънцето и звездите? Еднакво вълшебни, еднакво притегателни и еднакво вечни. Аз направих друго откритие. Чувствата към Ники, към моя малък Зайо, бяха достигнали до висините на най-святата любов. Желанието към нея; трепета на сърцето, с който я възприемах; магията на дните и нощите – ето тези незаменими усещания ме доведоха до неочакваното откритие. Ники беше равна с богинята на моя живот. Аз обичах отново. Истински, с цялата си душа. Без миг колебание. И само прочелия моя разказ за Венетка, би оценил колко много съм бил влюбен в Николета. Само той може да осъзнае, какво означава признанието, че тя е равна. Аз го изрекох. Пред себе си. И никога, абсолютно никога не се отрекох от тези свои думи. ...
    ...